Оля Стоянова е един от авторите на „Пътеводител на дивите места“ (заедно с Живко Джаков). Още от името на книгата (откъс тук) човек може да е сигурен, че ще се срещне с кътчета, които са скрили своите невероятни истории далеч от очите на масовия турист. Оля и Живко казват, че „колекционират“ такива диви места. Ето какво ни разказа Оля специално за Интервю на пейката.
- Какво ви привлича в дивите места?
- Сигурно е любопитството и желанието да се види нещо истинско. Пък и честно казано - май не обичамe тълпите. В момента, в който на едно място се съберат доста хора, започвам да обмислям програма за отделяне. А дивите места се различават от другите по това, че са истински. В пещерите сам си носиш осветлението, няма кой да ти казва къде да стъпваш и да ти виси на главата. Не обичамe да ни забавляват екскурзоводи, предпочитаме сами да си откриваме историите. А и подобни места позволяват на човек да забрави всичко друго, все едно попада на друга планета.
- Как се открива диво място?
- При всички случаи – като се излезе от пътя. Като се нагази в дълбоките треви или се тръгне без пътека. Но истината е, че за тези неща няма точна рецепта. Случвало се е да вървим с часове из разни обраснали пътеки или по течението на някоя река, докато стигнем до мястото, което търсим, а приятелите, които водим с нас, реагират така: „И какво? Това ли беше? Някакви камъни!“. Затова зависи какво търси човек. За мен и Живко една хубава скална халка е достатъчна причина да вървим цял ден. Просто пещерите, хубавите турове за катерене са интересни само в очите на човек, който може да ги оцени. Според нас си струва след лутане цял ден в гората да откриеш миниатюрен параклис сред буковата шума, струва си да се катериш по скалите, за да видиш отблизо рисунките на елени и слънца, издълбани на скалата преди шест-седем века.
Иначе ние се шегуваме, че дивите места ги подушваме. В повечето случаи е достатъчно да погледнеш картата, да тръгнеш по течението на реката или да си харесаш името на някоя местност или скала, и вече имаш история.
- Кое е най-ценното място в колекцията ви?
- Аз обичам връх Мургаш. Там се запознахме с Живко, по-късно живяхме на метеорологичната станция почти три години, докато Живко работеше там. Горе няма ток, няма вода, но пък животът тече с друг ритъм и човек има усещането за свобода.
Иначе си струват места като пещерите край Царевец, близо до Мездра, в които има издълбани скални рисунки – стилизирани фигури на животни, ловни сцени и слънца, схематични изображения на конници, включително надписи, които и днес се четат. Мястото е толкова диво, че съм сигурна, че го навестяват само такива като нас, които си врат носа навсякъде, и иманяри, които са съвсем отделна категория.
- Планирате или избирате посоката спонтанно?
Смешното е, че никога не знаем къде ще отидем. Нито кога ще тръгнем. Организацията ни много куца, защото докато съберем багажа, докато приготвим децата, докато свършим всичко, което трябва, половината ден вече е минал. Затова не обичам много да се комбинираме с големи групи хора. Пък и докато събираме багажа, все някой ще каже: „А не искаш ли този път да отидем някъде другаде?“ Още когато се запознахме с Живко, действахме по този начин. Връщаме се от Иракли, уговаряме се с приятели, че отиваме на Рила, а ние пътем внезапно решаваме, че вместо към Мусала ни се ходи по пещерите на Карлуково. „Ама как така?“, питат другите. Ами, така – страхотно е да имаш свободата да отидеш там, където искаш. Палатката си е с нас, спалният чувал, всичко, което ни трябва.
- Без какво никога не тръгвате на път?
- Никога не тръгваме на път един без друг. Пътуваме заедно. Това е правилото. И обикновено взимаме децата с нас.
- Кое е мястото, на което се връщате най-често?
- Не съм много сигурна, но поне един-два пъти в годината си наглеждаме териториите около Карлуково, Реселец или Камено поле. Качваме се на Мургаш, а също минаваме да хвърлим някой поглед около малките каньони над Господинци в Родопите или на водопадите на река Дракул. И пак търсим нови места.
- Сещате ли се за някоя интересна случка?
- Живко сигурно би казал, че беше интересно, когато преди две години го ухапа пепелянка край едни пещери и му осигури шест дни престой във врачанската болница. С възможно най-хубавата гледка от прозореца. Често се шегуваме и с първото влизане в Южен Джендем, което е едно от най-труднодостъпните места у нас. На това място пускаш рапел, влизаш в каньона и пътят е само надолу, защото на места скалите са отвесни и измъкването е доста трудно. Ако те хване лошото време долу, става проблем, защото камъните стават мокри и трудно се върви. Е, нас ни заваля дъжд, който не спря 36 часа и ни осигури 36 часа сън под открито небе, на дъното на каньона. Но пък ние и не бързахме.
- Къде е пейката с най-хубавата гледка?
- Не си падаме по разходките в парка, а пък и там, където обикаляме, пейките са рядкост. Но обичам хубавите гледки, които се откриват от ръба на една скала при Боженишки Урвич или пък залезът, гледан от скалите над язовир Лобош и църквата „Св. Йоан Летни“ на потопеното село Пчелинци. А пък Живко ми подсказва и за гледката от ръба на крепостта Моняк към село Лисиците.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
