Пътешественикът разказва в 54 пътеписа приключенията си при изкачванията на родните първенци на 30 септември.
Планините не признават сезони. Те винаги са величествени, примамливи и... опасни.
Добре е, че се появяват смели безумци, които могат да ни преведат през тях.
Иван Панкев е фотограф и пътешественик, обиколил всички 42 планини в страната ни. В луксозния албум „Планините на България” той разказва в 54 пътеписа приключенията си при изкачванията на техните първенци, както и на някои други емблематични върхове. Неговите истории и снимки обхващат и четирите годишни времена, включително и най-свирепите зими и разкриват непознати кътчета, далеч от утъпканите пътеки и впечатляващи в своята дива красота.
Албумът ще се появи на 25 септември и в него са събрани пет разказа за Стара планина, четири за Родопите, по три за Рила и Пирин, два за Средна гора и по един за останалите планини в страната ни, а майсторските фотографии допълват по възхитителен начин това своеобразно обяснение любов към родната природа.
Опознайте „Планините на България” и на премиерата на изданието.
Очакваме ви от 19:00 ч. на 30 септември в бар SODA – съвсем в сърцето на София, до НДК, под Моста на влюбените.
Заедно с пътешественика Иван Панкев и ултрамаратонеца Ивайло Атанасов ще изкачим в 54 пътеписа родните първенци, както и някои върхове, ще поемем по непознати и съвсем нетуристически пътеки, за да погледнем България оттам, където небето и земята се срещат.
Междувременно ще научим полезни за оцеляването неща по време на странстване. Защото някои вечери са твърде хубави, за да свършат просто ей така.
Линк към Фейсбук събитието ще откриете тук: https://www.facebook.com/events/1171910476528111/
*Премиерата ще се проведе на открито и ще бъдат спазени всички необходими противоепидемични мерки.
Из „Планините на България“ от Иван Панкев
Вр. Виден (1487 м)
Конявска планина
Откакто се захванах с проекта „Планините на България“ обаче, моята цел никога не е била изкачването на конкретенвръх, пък бил той и най-висок в дадена планина. Стремя се да я обходя, да я опозная,да видя нейното многообразие. В случаяс Конявска планина не успях да постигнатова в рамките на един ден, затова ѝ отделих два.
С Татяна се прибрахме вкъщи в краяна януари 2018 г. след два вълнуващи, ноуморителни месеца на планински преходи, спане на палатка и пътуване на автостоп из възможно най-отдалеченото отБългария място на Земята – Нова Зеландия. Бяха ми нужни точно три седмиципочивка, преди да съм готов за нови приключения. Нямам спомен защо подновихскитанията си по родните пътеки точнос Конявска планина. Със сигурност не япредложи спътникът ми този ден. Крумне е такъв човек. Той си избира компанията, не дестинациите. Най-вероятно съмнямал голям избор, защото тогава все ощебях транспортно независим – без кола илипоне велосипед транспортът въобще независеше от мен.
Едва тръгваме от гарата в Земен ието ни пред Земенския манастир „СветиЙоан Богослов“.
Оказва се любопитномясто, особено разположената в средатана двора му църква, излъчваща автентичност – докато другите сгради били разрушавани и възстановявани неколкократно,тя е оцеляла цели 9 века.
Ходим значително повече и газиммалко сняг в усоите, но пък се връщамене векове, а хилядолетия назад във времето. Пещерата оброчище на Свети ИванРилски е била сакрализирана от древнитетраки много преди светецът покровителна българския народ да се приюти в неяпрез X век. Обраслият римски път, водещдотук, оброчният кръст, издълбанитескални графити и надписи... – преградатамежду настояще и античност сякаш изтънява с всяка капка на стичащата се потавана и събираща се в ритуално кладенчена пода и смятана за лековита вода.
Възнасяме се стръмно нагоре къмсветлите простори на вр. Риш (1442 м),където кротко пасат (какво ли в тозидълбок сняг?) два коня.
Чудно как съм бил навързал нещата вглавата си – кратък февруарски ден, нередовни и бавни влакове, дълъг маршрут снеясен край. След 25 км с 1350 м изкачванепо залез слънце сме едва на Конявския проход, а до връх Виден остават още 7 км напосока. Поне се намираме на главния пътмежду София и Кюстендил, но сме изпуснали и последния преминаващ автобус.Надеждата ни е някой да се престрашида качи по тъмно двама мъже стопаджии.За да подобрим шансовете си, а и за да не ни отнесе някой камион, Крум осветява счелник вдигнатия ми палец.
Три седмици по-късно се намираме наабсолютно същото място. Не обичам половинчатите и недовършени неща. Стоят ми в списъка със задачи и ме дразнят.
Отново потегляме от гара Земен следвлак от София, но вече сме „Тримата отзапаса“ – Тунчо също е заявил желание дастрада. Този път обаче сме с велосипедии скоростта ни е съвсем различна – презселата Блатешница, Байкалско и Буново достигаме Конявския проход, докатослънцето е все още в зенита си. Нагорее интересната част. Придвижването сколело по коловози в размекнат сняг е забавно, но не задължително здравословнозанимание. Все пак чисто новото ми електриковозелено возило се справя с всичкипредизвикателства, които включват несамо каране през сняг, но също така презлепкава кал и дори през една нива.
Най-високият връх на Конявска планина пък ме изненадва с гол, частично скалист релеф и 360-градусова панорама къмКюстендилската котловина и белеещитесе в снегове била на поне дузина планини –Рила, Пирин, Витоша, Верила, Стара планина, Славянка, Осоговска планина, Руй...
На това му викам аз Виден връх!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
