Още с излизането си през 1842-43 г. „Парижките потайности“ се превръща в абсолютен бестселър и остава такъв дълго след смъртта на автора си Йожен Сю.
Романът се откроява с реализма, с който са описани низшите слоеве на френското общество. Историята има приключения, криминале и социален привкус и се смята, че именно Йожен Сю проправя пътя на следващите класически представители на реализма като Стендал, Балзак и Виктор Юго.
В последните дни на 2014 г. излезе българското издание в два тома на „Парижките потайности“ (издателство „Колибри“) в превод на Пенка Пройкова и Венелин Пройков.
Прочетете откъс от „Парижките потайности“:
В една студена и дъждовна вечер на тринайсети декември 1838 година мъж с атлетично телосложение и поовехтели дрехи мина по Понт-о-Шанж и навлезе в заплетените, тъмни и тесни улици на Сите, които се кръстосват между Съдебната палата и „Нотр Дам“.
Кварталът около Съдебната палата, не особено обширен и подложен на строго наблюдение, въпреки всичко служи за приют и място за срещи на парижките злосторници. Странно явление, може би прокоба – безпощадното учреждение, което изпраща тия престъпници в затвора, на каторга или на ешафода, сякаш ги привлича неудържимо!
И тъй, през тази нощ вятърът фучеше из забутаните улички на неприветливия квартал; бледата, мъждива светлина на люшкащите се от въздушното течение фенери блещукаше, отразена от черните вади, които се стичаха по мръсните павета.
Оскъдни прозорци зееха без стъкла в прогнилите си рамки по калножълтите стени на къщите. Тъмни, вонящи входове водеха към още по-тъмни и вонящи стълбища, тъй стръмни, че за да ги изкачи, човек трябваше като в кладенец да се хваща за въжета, прикрепени към стените с железни скоби.
В партерите на някои от тия къщи се помещаваха въглищарски дюкянчета, карантиджийници и евтини месарници.
Колкото и жалка да бе стоката им, почти всички търговци бяха укрепили окаяните си витрини с железни решетки, за да ги предпазят от смелите набези на крадците в района.
Споменатият мъж забави ход, когато навлезе в улица Фев, която бе по средата на Сите; явно се чувстваше в свои води.
Нощта бе непрогледна, дъждът се лееше като из ведро, силни пориви на вятъра шибаха фасадите със струите му.
В далечината часовникът на Съдебната палата отмери десет.
Някакви жени, скрити в мрачни сводести проходи, дълбоки като пещери, припяваха полугласно известни сред простолюдието песнички.
Едно от тези създания, изглежда, се стори познато на нашия човек; той се спря и го улови за ръката.
– Добра вечер, Баскачо.
Това прозвище му бе останало от каторгата.
– Значи си ти, Певачке – рече мъжът с вехтите дрехи. – Ще черпиш една парцуца, че инак ще ми затанцуваш без цигулка!
– Нямам пари – отвърна разтреперана жената; всички в квартала се бояха от този човек.
–Ако в кесията ти има въздух, вещицата от свърталището ще ти даде на почек, вдъхваш доверие.
– Боже, че нали й дължа пари за дрехите, дето са на мене...
– Ха, увърташ, така ли? – извика Баскача и нанесе наслуки в тъмното такъв удар на клетницата, че тя изпищя от болка. – Само толкоз, мойто момиче. Да си знаеш...
Едва изрекъл тия думи, разбойникът изруга грубо:
– Нещо ме убоде по лапата! Ти май ме одра с ножиците си.
И разгневен се спусна в тъмния вход, за да настигне Певачката.
– Не се приближавай или ще ти избода зъркелите с моите косачки – промълви тя решително. – Нищо не съм ти сторила, защо ме биеш?
– Ей сега ще ти кажа – викна злодеят, който продължаваше да настъпва в мрака. – Спипах те! Сега ще затанцуваш! – рече той, когато усети нечия тънка и изящна китка в широките си груби длани.
– Ти ще затанцуваш! – отекна мъжки глас.
– Я, мъж! Ти ли си, Червеноръки? Отговори и не стискай толкова силно... в твоя вход съм... сигурно си ти...
– Не е Червеноръкия – отвърна гласът.
– Е, щом не е приятел, ще пръснем боя по земята – извика Баскача. – На кого е тая лапичка, дето съм я хванал?
– Ето ти още една.
Под гладката и мека кожа на ръката, която внезапно го сграбчи за гърлото, Баскача усети натиска на железни жили и мускули.
Певачката се бе притаила в дъното на входа и пъргаво бе изкачила няколко стъпала; тя се спря за миг и извика на неизвестния си защитник:
– Благодаря ви, че ми помагате, господине! Баскача ме удари, задето не исках да го черпя ракия. Върнах си, но какво мога да му сторя с моите ножички!? Сега няма страшно, оставете го, но внимавайте – това е Баскача.
Този мъж наистина бе наплашил хората.
– Не ме ли чувате? Казвам ви, че това е Баскача! – повтори Певачката.
– Аз пък не съм от треперливите влъхви – каза непознатият.
Сетне настана тишина.
Няколко мига се чуваше само шум от безпощадна борба.
– Ама ти да не искаш да те отпаса? – възкликна разбойникът и се напъна да се откопчи от своя противник, който се бе оказал необикновено як. – Добре, тогава ще платиш и за Певачката, и за себе си – процеди той през зъби.
– Ще ти платя с юмруците си – отвърна непознатият.
– Да ми пуснеш гушата, че ще ти отхапя носа – изрече задъхано Баскача.
– Носът ми е малък, мой човек, а и ти недовиждаш!
– Ами тогава ела под светника.
– Хайде – съгласи се непознатият, – тъкмо ще си видим цвета на очите.
Той се хвърли към Баскача, без да пуска шията му, и го избута до вратата, а после на едва озарената от фенера улица.
Разбойникът залитна, но се съвзе и налетя разярен върху непознатия, чието стройно и изящно тяло не издаваше ни най-малко проявената от него невероятна сила.
Въпреки атлетичното си телосложение и всепризнатото си умение в оня особен вид бой, наречен френски бокс, този път Баскача, както се казва, си намери майстора.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
