Документална книга на Албена Шкодрова „Соц гурме“ е вероятно най-увлекателният портрет на комунизма, който някога ще прочетете.
Жив, трезв, често анекдотичен, той използва необичаен ключ – храната. Книгата запечатва спомените на българите от периода 1944-1989 – ежедневното им пазаруване, готвене, посещение на ресторант. Тя ще ви преведе през опита на комунизма с тъга и смях. Тя обединява в цялостен разказ очаквани и неочаквани теми: политиката за моделиране на модерната жена, куриоза с българския марципан, готварските книги от периода, почти индустриалното по мащаб затваряне на зимнина в градските апартаменти, как се появяват първите български супермаркети, откъде идва Кореком, как се появява българска космическа храна...
Прочетете откъс от книгата „Соц гурме“, а в края му научете как да я спечелите от Peika.bg и издателство „Жанет-45“:
Всеки българин, донасял марципан за близките си от Централна или Западна Европа, трябва да е преживявал тази сцена:
Приятелят, с радостна усмивка:
– Какво е това?
Приносителят на подаръка:
– Марципан.
Приятелят, леко помръкнал, с извити в недоумение вежди:
– Марципан ли?
Приносителят кимва. Приятелят, вече раздразнен:
– Той не беше ли кафяв?
Или, ако е по-безцеремонен:
– Толкоз ли не можа да намериш шоколад в цяла Австрия!?
И 25 години след края на комунистическия режим „марципан“ в България е почти неприлична дума. За всички поколения, расли и живели в Народната република, марципанът е евтина алтернатива на шоколада. Тя не толкова е свързвана с някогашната консуматорска бедност – по-скоро е възприемана като опит на Народната власт в миналото да пробута евтин боклук вместо вкусния оригинален шоколад, достъпът до който е ограничен от нелепи рестрикции, наложени от идеологията и специфичната икономическа система на времето. Това е сянката на историята върху българите. Защото думата „марципан“ в нашия език дълго е означавала нещо, което няма нищо общо с изделието „марципан“ където и да е другаде по света.
Българският „марципан“ не е, като в цяла Европа, паста от сладки и горчиви бадеми, захар, бадемово масло и понякога – розова вода. Той е десерт, създаден от отпадъчния продукт след пресоването на какаовите зърна и извличането на какаовото масло. Нещо аналогично на изварата, която остава след изваждането на маслото от млякото. Тази какаова маса е обезмаслена до определена от технолозите степен и алтернативно може да се превърне в какао като това за готвене по магазините. Тя се смесва със захар и различни други добавки (хидрирано масло, аромати, захар, плодово и соево брашно). Смеската често се оформя на блокче, подобно на шоколада – марципановото блокче „Люлин“ на завода в Своге е едно от най-запомнените от епохата на Народна република България.
Вкусът на българския „марципан“ може значително да варира според това колко обезмаслена е какаовата маса и какви други съставки съдържа десертът. Технолозите на бившия държавен завод „Република“ в Своге, които изглежда са първите му и най-големи производители, казват за него: „Марципанът си беше вкусно изделие“. Повечето българи обаче го свързват с достатъчно отвратителен продукт, че да правят гримаса всеки път, щом чуят името му. Някои от тях го описват като „белезникавокафяво блокче с лек дъх на нафта“.
Това обяснява защо и четвърт век след края на Студената война много от тях така и не са се натъкнали на истинския марципан. Въпреки че той е под една или друга форма на българския пазар вече от много години, името му е достатъчно отблъскващо, за да предотврати какъвто и да е кулинарен авантюризъм.
Въпросът кой е кръстникът на българския „марципан“ и откъде му е хрумнало такова нещо, е една от най-любопитните загадки в кулинарната история.
Затова една октомврийска сутрин през 2012 г., с парче белгийски (т.е. бадемов) марципан в чантата и с надежда да получа отговор, се отправям към Своге. С влак. Така е пътувал за работа някъде около 20 000 пъти бай Стефан Козела – човекът, който е знаел отговора на моя въпрос. За петдесетте години, през които е създавал десерти в първата българска шоколадова фабрика „Велизар Пеев“, по-късно национализирана и прекръстена „Република“, той трябва да е насъбрал доста знание, включително за мистериозните метаморфози на марципана. Но вече няма как да го попитам.
В кметството на Своге със смайваща и трогваща тържественост, под националния герб, чакат четирима души, които са работили в завода с него от края на 50-те. Имената на двамата мъже няма как да не запомня. На единия, Христофор Симов – защото е споменат безброй пъти като находчив извършител на инженерни подвизи в книгата за завода „С името Република“, а на другия – защото се казва Георги Димитров. Христофор Симов е жизнерадостен и неспокоен дух и винаги пръв дава мнение. Ганка Солакова и Елена Пещерлиева са бивши технолози – красиви и достопочтени жени, които стоят сдържано, докато не заговорят за работа. Георги Димитров, бивш профсъюзен лидер, е човекът, който накрая пояснява всичко казано от останалите с прости думи.
Разговорът се завърта и след няколко обиколки опира до българския марципан. След като обясняват от какво точно е направен той, решавам да си бръкна в чантата. Чудя се дали ще ме видят сега в ролята на народната власт, която се опитва да пробута боклук вместо оригинала.
– Това е марципан.
– Аааа! – момент на почуда. – Чакай сега!
– Това е ядковият марципан! – бързо се съвзема една от дамите.
– Каква е връзката между него и другия? – питам.
– Този марципан е в основата на това, което е правено у нас, защото към него е добавена какао-прахта – казва Христофор Симов.
– А, не! Не е така! – поправя го Ганка Солакова. – Нашият марципан е като шоколодово блокче, което е направено от какао продукти. Създадено е като по-евтина алтернатива на скъпия шоколад.
– Това разбирам. Но не мога да уловя къде е връзката между оригиналния марципан и този? – настоявам аз.
– Няма връзка – казва Ганка Солакова.
– Когато аз съм започнал [работа във фабриката], моите спомени са, че ние такова нещо не сме произвеждали [има предвид белгийския марципан] – казва Христофор Симов.
– В базата горе се произвеждаше като пълнеж на бонбони – поправя го Ганка Солакова.
– И как се казваше?
– Марципан. Бадемов марципан, така. Той е от рода на ядките. Нямат нищо общо.
– Тоест вие не знаете да има връзка?
– Знаем, че няма връзка. В това няма съмнение.
– Значи само името. Но откъде пък това име? Защо?
– Ами създават нов асортимент и как да го кръстим, как – марципан. Заимстват от Европа – пояснява Георги Димитров.
Кога за първи път българският марципан започва да се произвежда, никой не е сигурен. „Аз съм на работа от 1958 г. и го заварих...“ „Рецептата трябва да е създадена още при Пеев. Това е било масовото изделие, по-евтиното. Аз го помня като дете, как какаовото зърно го караха в чували, с конски каруци от гарата, и това е било продукт за бедните хора... Мирише на шоколад, но не е. Ние имахме специална инсталация, която произвеждаше марципан – на ден по около 12 тона правехме.“ „Формовката, на която се прави, е много стара, много отпреди 9 септември [1944 г.] През 1938 г. е дошла при нас. Но първо на нея шоколад се е правил, а после – марципан.“
Истината за българския марципан всъщност е, че той има много лица.
Смесването на какаовата маса с шипково брашно, масло и мляко произвежда десертното блокче „Кума лиса“, което се помни като една от поносимите версии. Бонбоните „Лилия“, шприцовани от марципанова паста, също се радват на доста голям успех на пазара. Те са и много по-евтини от ръчно изработваните шоколадови „Пияни вишни“ или „Троен лешник“ и произвеждани в много по-големи количества. Натрапчиво отвратителен изглежда е споменът от „соевите блокчета“, в които какаовата маса е смесена със соево брашно – продукт, за който технолозите на завода признават провала си.
Все пак, казват те, шоколадът на „Република“ има малко общо със сегашния, който се прави в приватизирания завод – беше несравнимо по-добър!
Бяхме млади, уточнява все пак Христофор Симов в колеблив опит да признае влиянието на времето върху спомените. Тази реплика обаче е казана полусериозно. И за него шоколадовите изделия и техният асортимент тогава превъзхождат произвежданите сега. Несполучливото соево блокче по-скоро е изключение. Изключение, може би, но така болезнено запомнено от няколко поколения българи, че още пречи на проникването на любекския марципан през мембраната от историческа съпротива.
Докато влакът ме носи обратно през мрачноватите сенки на вече стъмващото се Искърско дефиле, си мисля, че и аз се прибирам с провал - без да науча кой е отговорен за съюза между думата „марципан“ и поевтинения заместител на шоколада.
***
СПЕЧЕЛЕТЕ книгата „Соц гурме“ на Албена Шкодрова (Издателство „Жанет-45“).
Как?
Отговорете в коментар под статията тук: Кой е най-яркият ви спомен от соц кухнята (положителен или отрицателен)?
Един от отговорилите ще бъде изтеглен в жребий и ще получи книгата. Победителя ще обявим на 13 януари във фейсбук страницата на Peika.bg.
Късмет!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
