Един изоставен апартамент в Париж се превръща в причина експертката от „Сотбис“ Ейприл Воут да открие своето бягство.
Във Франция тя бързо открива, че апартаментът не е просто склад с антики. Под пластовете паяжини, в застоялия въздух с дъх на стар парфюм се крие истинска съкровищница. Великолепен портрет от един от майсторите на бел епок и дневници, написани от жената, изобразена на картината – известна куртизанка, чиято история се оказва далеч по-вълнуваща от пищното й деколте. Докато се рови в живота на другата жена, Ейприл започва все по-често да анализира своя.
Вдъхновен от истинската история на дом, открит недокосван в продължение на десетилетия, романът на Мишел Гейбъл "Парижкият апартамент“ (Издателство СофтПрес) преплита реални факти и имена като тези на Пруст и Юго с разказ за две необикновени жени, всяка от които се учи да бъде щастлива. Прекрасен дебют, който рисува Париж от бел епок и в наши дни и ухае на шампанско и френски сладкиши.
Прочетете откъс от „Парижкият апартамент“ на Мишел Гейбъл:
В кариерата си Ейприл беше наблюдавала стотици търгове. Находките обикновено произхождаха от различни варианти на едно и също място – от имението на баба, от вилата на татко или от разкошния мезонет, обявен за продан. За разлика от съвременното изкуство, където творбите се търгуваха като акции – за спорта и за печалбата, Ейприл все още осигуряваше находките си благодарение на три основни източника – дългове, развод и смърт. Да, вещите пред нея бяха от апартамента на една починала дама, но далеч по-важното бе, че принадлежаха на миналото. Безброй неща, достойни за музейни експонати, недокосвани от човешка ръка, оставени във владение на паяците и призраците.
Ейприл сложи ръкавици и се приближи до канапето.
– Мадам, Воут? – повика я Оливие. – Мадам Воут, чувате ли ме?
– Да, какво? Извинявайте, аз...
Почти беше забравила за присъствието на колегите си.
– Ще излезем навън да си поприказваме и да запалим по една цигара. Да не ви пречим, bien sûr.
– Merci.
– Бих ви поканил с нас, но предполагам, че не проявявате интерес.
– Моля, вървете, не се притеснявайте. Ще остана тук и ще започна да правя план как да сортираме и да опишем вещите. Има толкова много работа.
Ейприл се опита да не дава израз на задоволството си. Искаше да остане насаме с жената и нейните вещи.
– Ахааа, това е прословутата американска етика на работното място в целия ѝ блясък – намеси се Люк. – Très bien!
– Тук съм, за да работя.
При тези думи мъжете кой знае защо се засмяха.
– Не започвайте да пресмятате премиите без нас! – извика Оливие, преди и тримата да се измъкнат от апартамента.
Ейприл кимна и се усмихна пресилено.
Вниманието ѝ се насочи към библиотеката, която на влизане за малко щеше да събори. Самият шкаф изобщо не я интересуваше. Макар че беше стар, приличаше по-скоро на излязъл от стая на студентско общежитие от края на миналия век, отколкото на вещ от луксозен бардак и никой не би платил за него особено много на търг. Но полиците бяха натъпкани с листове хартия, които бе забелязала още докато се промъкваше край мебелите. Навсякъде, където бе възможно, беше поставена по една купчина листове, а върху всяка купчина имаше по пет подобни. Обитателят на този апартамент е бил или особено плодовит писател, или кошмарът на всеки събирач на дългове в Париж.
Не си вра носа в чуждите работи, каза си Ейприл. Опитвам се да установя произхода. Документите ще ми помогнат да установя произхода на вещите. Може би някъде в тях се споменава за портрета. Беше малко вероятно, но достатъчно добро извинение.
Ейприл взе една купчина документи, после още една и още една и ги събуди от седемдесетгодишната им дрямка. Бяха привързани с избелели панделки – зелени, розови и светлосини. Самата хартия беше пожълтяла и не тежеше повече от паяжините около нея. Мастилото беше бледо, на места нечетливо, но когато Ейприл започна да прелиства страниците, думите сякаш станаха по-ярки и изреченията започнаха да изпъкват.
Ейприл се промъкна до прозореца с листовете в ръка. Хвърли поглед надолу към улицата, където Оливие, Марк и Люк стояха до бордюра и се шегуваха, но гласовете им не достигаха до нея през оловното стъкло. Ейприл знаеше от собствен опит, че щом Оливие се разприказва веднъж, е много трудно човек да го спре.
Седна на същия стол, от който преди малко изгони Люк. Постави първата купчина в скута си и внимателно развърза панделката с цвят на цвекло. Започна предпазливо да отделя листовете един от друг и да прелиства документите. Сметки. Писма. Записки. Сърцето ѝ биеше като лудо. Цифрите някак не пасваха. Мадам Катрмер беше запечатала апартамента през 1940 година. Болдини, ако портретът наистина беше рисуван от Болдини, бе починал през 1932 година. Но тези дати? Невъзможно беше да са правилни. Но от друга страна, ако бяха, ако по някаква странна вероятност датите бяха точни, а не фалшифицирани от мадам Катрмер или от хитрия ѝ адвокат Люк, тогава историята не датираше от 1940 година плюс още седемдесет години. Беше много по-стара.
На листа, който Ейприл държеше, със стегнат, четлив почерк беше изписано „2 юли 1898“. Значи не беше от предишния, а от още по-предишния век. Хвърли поглед към библиотеката. Колко назад във времето се простираха тези документи? Ейприл прегледа бегло писмата и се опита да сдържи усмивката си. Жената, авторката, беше смела, разкрепостена и ужасно забавна. Стилът ѝ беше безупречен, дори когато включваше думи като „професионален пръдльо“, „мъжко достойнство“ и „зърна на гърдите“. Ако тези писма бяха истински, а Ейприл, разбира се, знаеше, че са истински, и ако написаното в тях беше истина, авторката определено притежаваше дух. И не се страхуваше. Освен това със сигурност не е знаела какво ще се случи. Не си е и представяла, че някаква американка ще рови във вещите ѝ, останали недокоснати цял век.
Ейприл усети, че я обзема чувство за вина, и завърза обратно купчината документи. Те не бяха част от наследството на Катрмер, или поне нямаха никакво отношение към аукционната къща. Разголената кожа и мъжете със стомашните проблеми нямаше да установят произхода на вещите, независимо колко ѝ се искаше на Ейприл.
Докато прехвърляше панделката, за да я завърже, едно изречение привлече погледа ѝ. Първата ѝ мисъл беше: Слава Богу, не навлизам напълно в ничие лично пространство.
А втората: Мили Боже! Прави сме. Портретът наистина е на Болдини.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
