Всеки себеуважаващ се стопаджия по света знае, че Меката на автостопа се намира именно в Турция. Отчасти поради огромното количество турски тирове, които денонощно прекосяват тази страна, отчасти поради широкото и гостоприемно сърце на Ориента. Както бързо разбира пътешественикът, тръгнал по магистралите на южната ни съседка, решиш ли да вдигнеш ръка да се почешеш, колите вече правят задръстване.
Но да се спре кола е лесно. Особено тир. Последните са плъзнали из цяла Европа, минават транзит, както се казва, през Цариградско шосе и директно те карат в Истанбул. Въпросът е: какво правиш след като се озовеш на високо в кабината?
Правило номер едно:турците обичат да говорят. Говорят много и на турски. Ако не отговаряте или не обръщате внимание на шофьора, той може да ви свали обратно на пътя. Защо ли? Ами защото затова ви е взел – да го забавлявате, да ви поразпита, да разкаже за семейството си, което вижда веднъж в месеца, да обмени клюки, да похвали родината си, да ви напие с чай... В нашия случай ние бяхме повече от подготвени – един цял разговорник с турски фрази и граматика беше изяден до основи, отделно приятелят ми беше ходил и на уроци по турски, така че нивото на хамелеонско сливане с местните беше на западно ниво. Тоест - на източно.
До момента на втория редовен въпрос на тираджията, който веднага след задължителното „Откъде сте?”, е: „Женени ли сте?”. Груба, груба грешка е да се каже истината. Правило номер две: в Турция вие винаги сте женени! Освен ако не искате да се опитат да пофлиртуват по не особено европейски начин с вас (което за турския тираджия си е напълно в реда на нещата и нещо като „Добър ден, как сте”). В моя случай имах късмет. Заради поднорменото ми тегло почти не минавах за жена, така че и без съпруг, бях на сигурно. Само отнесох един куп охкания и вайкания за това, че щом съм слаба, явно съм болна.
Което ни води до правило номер три: по никакъв повод не отказвайте храна или чай на домакина-шофьор. За арабските народи е характерно гостоприемството, което на всичкото отгоре придобива чудовищни размери, ако говорите поне малко езика. Започва се едно спиране по пътя още в България, защото се оказа, че има много турски крайпътни ресторантчета, създадени специално да поддържат формата, духа и националната идентичност на турчина. Ние нямахме нищо против, защото който е опитвал истинска турска кухня, автоматично започва да се съгласява с гордите домакини, че всичко турско е вкусно.
И така стигаме до правило номер четири: съгласявайте се с всичко. Вашето мнение относно кандидатсването на Турция за ЕС, политиката им, природата, жените, футбола и т.н. никой не го интересува. Всеки турчин е по дефолт националист, затова когато ви попитат „Турция хубава ли е?”, има само един отговор. Всичко извън техния изключително подреден свят, вече не е турско, но не е и хубаво. Затова след като си научих урока да казвам, че съм женена, удобно премълчавах, че в България си работя, наблягах на семейните истории, мъчех се да се сетя имената на всичките ми роднини, за които бях щателно разпитана и, разбира се, казвах, че искам поне три деца. За двата месеца, в които обикаляхме надлъж и нашир, чак до Сирия и обратно, само веднъж срещнахме рядко изключение от гореизброените правила: 30-годишен ерген, който мразеше Ататюрк и на всичкото отгоре пиеше чая си без захар (което означава само с две бучки!).
