След първата част от пътуването в Куба, следват Винялес, Сиенфуегос и Тринидад – различните лица на Куба
В съботната утрин, в 7 часа, пред къщата спря поочукана бяла лада с надпис El Bony на задното стъкло. Закръглен мъж с липсващ преден зъб щеше да ни съпроводи до Винялес и красивата долина наоколо с причудливите карстови образувания “mogotes”. Ние конкретен план нямахме, впоследствие се оказа, че шофьорът просто е решил да изкара малко пари и досега не е ходил по местата, на които трябваше да ни води.
Ладата се тресеше от увеличената на макс латино инвазия, която гърмеше в още дремещите ни глави. Шофьорът не отлепваше никакъв английски. След известно време се оказа, че колата загрява, затова ще трябва да спираме и да я охлаждаме – добре, че имаше бутилки с вода. Като наближихме Винялес, взехме един местен, който стопираше и той се оказа нашето спасение в околността. Оказа се, че човекът няма работа и ще се присъедини към нас, за да ни покаже дивата красота на неговия край. Пътят се виеше из безкрайни тютюневи плантации, редуващи се със самотни палмови редици, навеси за сушене на тютюна и блата, в които важно се разхождаха чапли.
Имаше няколко опции с обекти за разглеждане. Първо отидохме до пещерата Cueva del Indio, но имаше сериозна опашка, затова продължихме към следващата пещера, в която имаше рисунки на хора от древността, а на изхода ни предложиха програма с танци и песни на пещерните хора. Никак не се впечатлихме и решихме, че ще пропуснем Cueva del Indio, защото следващото влизане беше след половин час, а не искахме да губим 30 минути в чакане. Иначе пещерата се разглежда с лодка, ама няма да ни е за първи път (преди години бяхме в Джейта в Ливан и май всяка следваща пещера е по-малко впечатляваща) и затова се отправихме към Mural de la Prehistoria. Това е скала изрисувана от Леовихилдо Морийо, последовател на Диего Ривера, която показва еволюцията на света.
Динозаври, охлюви, морски чудовища и всякакви други творения се извисяват над чудна окосена ливада с преживящи бели крави и красиви коне, с които при желание и срещу някаква сума може да се снимаш или пък да пояздиш.
В самото селце Винялес влязохме в местния магазин, където естествено нямаше почти нищо, но си взехме едни фъстъковки и вода. На излизане ни спряха и започнаха да ни искат нещо. Оказа се, че това е контрола и ни иска касовата бележка, която ние не си бяхме взели, но продавачката я беше запазила, та се оправихме без много да ни се карат. Впоследствие много пъти щяхме да се сблъскваме с контрольорите в магазините.
Изкачихме се с „горката-прегряла-лада” високо над долината, за да видим най-прекрасната гледка за деня. При т.нар. „мирадор” имаше и ресторант, откъдето пейзажът беше неописуем, а пък ние имахме късмета да се вмъкнем на терасата на заведението заедно с група туристи, които бяха резервирали цялото помещение за обяд.
Местният много държеше да отидем някъде, но ние не разбирахме къде. В един момент спряхме до голям билборд с Че Гевара, човекът отиде и гордо ни извика за снимка.
Преди да се разделим ни заведе до малко крайпътно магазинче, откъдето си взе бутилка ром за наша сметка и така приключи чудната ни дневна екскурзия до Винялес. На връщане ладата направо прегря, свърши се всичката вода в колата и шофьорът тръгна нанякъде да търси, докато ние си седнахме в тревата край пътя и започнахме да снимаме чудните превозни средства, които преминаваха – хибриди с предна част от камион и задна от автобус, пълни с хора, коне впрегнати в купета от автомобили, всякакви раздрънкани велосипеди, лъскави американски возила от средата на миналия век и познатите соц творения, движещи се и по нашите пътища допреди години.
На следващата сутрин в 7 часа имахме билети за Сиенфуегос. Хазяинът Барбарито ни беше уговорил едно такси в 5:30 часа, защото час преди тръгването трябваше да сме на гарата. Всички туристи в Куба пътуват с „Виазул”, друг избор няма. Компанията си има отделни гишета, откъдето чужденците си купуват билети срещу паспорт. В автобусите климатикът беше на макс, имаше тоалетна и по пътя не се спираше.
Улисес ни беше уредил нощувките в Сиенфуегос и Тринидад. Като спряхме на гарата, видяхме един човек с табела с нашите имена и той ни качи на една от онези рикши, които ние никога не ползвахме, но решихме, че ще го обидим, ако не се качим. Д-р Брито и съпругата му Роси бяха нашите домакини в Сиенфуегос. Почерпиха ни по един сок от гуава за добре дошли, оправихме сметките и се впуснахме в разходка из красивия център на града. Новобоядисани колоритни сгради, добре оформени паркове, усмихнати надвикващи се хора и жарко слънце – градът беше очарователен.
Д-р Брито ни препоръча ресторант, в който да обядваме и случайно се озовахме пред вратите му. Естествено музикалният фон идваше от Буена Виста, а от менюто ме подканваше странна супа със сирене, която ще си остане най-вкусната супа от целия ни престой в Куба.
Следобеда решихме да посветим на градското гробище със забележителни гробници и надгробни камъни. Тръгнахме пеша без карта и подвикванията “Cementerio” на местните мотористи, които си търсеха клиенти ни упътваха. Минахме през градския стадион, на който освен че се разхождаха петли и кокошки, една жена си беше опънала простор и мяташе мокрите дрехи.
На входа на гробището една жена ни заговори и ни попита откъде сме, въпреки че от 10 години се грижеше за паметниците, не беше виждала други българи. Всякакви грабливи птици се стрелкаха измежду гробовете и придаваха леко зловеща филмова атмосфера на иначе добре поддържаните статуи и паметни плочи.
Вечерната разходка беше до Palacio del Valle, който се намира близо до морския бряг. Главната улица „Прадо”, която разполовява целия град, стига точно до двореца. Самата сграда е невероятно красива, вътре се помещава изискан ресторант. Пространството пред палата се оказа много популярно сред местните, към които се присъединихме и ние и почти час се наслаждавахме на рибарите, които прибираха лодките си зад нас и на шарените хора, които влизаха и излизаха от Palacio del Valle.
На път към дома спряхме в един от представителните магазина на „Прадо”, в който имаше шоколад – само един вид, но затова пък голям – 200 грама. Естествено, че си взехме и след няколкодневната липса на сладко, ни се стори крайно вкусен. Минахме и през сладоледаджийница – имаше опашка и от едно прозорче момиче подаваше фунийки сладолед. Наредихме се и си взехме, най-изненадваща беше цената, оказа се, че среден сладолед струваше около 30 стотинки.
На другата сутрин ни очакваше домашната закуска на Роси с прясно опечена тортия и омлет, вкусна плодова салата, прясно изцеден сок от гуава и кафе. Тук за първи път разбрахме, че хората, които дават стаи под наем на чужденци в повечето случаи наемат други хора, които да се грижат за обслужването. Така Роси дойде и ни поздрави, но друга жена се зае със сервирането. Впоследствие във всеки един град, в който нощувахме в къщата на местни, това се повтаряше.
По обяд тръгваше автобусът ни за Тринидад. На гарата се извиваше дълга опашка, защото намусен чичко едва успяваше да нацели клавишите на клавиатурата, за да издаде поредния билет. Ние си бяхме взели билети от Хавана, но трябваше да ги заверим, така че опашката ни зовеше. Чужденците се опитваха да задават разни въпроси, но човекът говореше само испански, освен това изобщо не беше настроен да разговаря, така че си тропаше из клавишите и не обръщаше внимание на никого, само подаваше билетите и махаше с ръка на следващите да идват, без значение дали предходните са се отместили или му задават някакъв въпрос.
В Тринидад пак ни чакаха с табела на гарата, първо се качихме в рикшата, водачът обаче трябваше да чака още някой, затова ние си тръгнахме пеша, за което той много се разсърди, но ние безпардонно си продължихме. Оказа се, че къщата ни е на 5 минути от гарата. Центърът на Тринидад е като картичка, накъдето и да се обърнеш, има какво да снимаш – цветни къщи, калдъръмени улички и спретнати площадчета.
Следвахме местните, за да ги фотографираме и се губехме из тесните пътеки между къщите, които грееха в ярки цветове. Опитвахме се колоритните дрехи на кубинците да контрастират върху шарените фасади на домовете, а голяма част от тях с усмивка позираха.
Убийствената жега борехме с прясно изцедени сокове от любимата гуава. Вечерта хапнахме в приятен ресторант с тераса, който ни изненада с ниските си цени и вкусния омлет, сервиран с печени зеленчуци и препечени хлебчета, поръсени с риган и зехтин.
На следващия ден кубинската обиколка продължаваше с пътуване до Камагуей и Олгин, където ни очакваше изненада – хотел „Перник” и булевард „Георги Димитров”.
*
Проследете цялото пътешествие Радости и неволи на Карибите.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
