Хавана – ретро автомобили, колоритни фасади и танцуващи хора
Предстоеше поредното бягство от студената софийска действителност - този път топлата точка бяха Карибите с акцент - Куба. Няколко месеца предварително се сдобихме с билети до Хавана от сайта на кубинските авиолинии с начална точка Рим. Не ни притесниха по-скоро отрицателните коментари за „Кубана”, все пак това, което ни предстои след полета, беше много по-важно от престоя в самолета, пък макар и да траеше малко повече от 11 часа. И машината наистина се оказа доста стара, нямаше монитори пред всяка седалка, не ни раздадоха и от онези пакетчета с лични принадлежности, които получаваш в повечето компании, когато ти предстои дълъг полет, но затова пък имаше хубава храна, която заедно с умората от 8 часовия престой на летището в Рим, помогна полетът да премине в редуване на сън и хранене.
В Хавана ни очакваше Улисес, който беше намерил една стара лада, току-що излязла от сервиз, но не съвсем ремонтирана, с която да ни откара до къщата, в която трябваше да се настаним. Освен така желаната топлина, като се качихме в ладата, тотално ни обгърна и миризмата на бензин. Нахлуха спомени от детството и семейния вартбург, който дълги години служеше на фамилията, с характерния давещ се звук и същия този мирис на бензин.
По пътя от летището не спряхме да коментираме колите, с които се разминавахме, беше като някакъв ретро музей от 50-те - огромни американски чудовища, каквито бяхме виждали само по филмите и онези позабравени возила от соца, които тук все още дефилираха по пътищата.
Предстоеше среща с нашия хазяин Барбарито. Гол до кръста, с подобаващо шкембе, изскубани вежди и златен зъб, той ни удостои с най-бляскавата усмивка, която може да си представите. Стаята ни беше част от красива колониална къща, която отвън беше леко занемарена, но вътрешността беше добре поддържана, с красиви ярки цветове и много цветя. В стаята си имахме и баня, ама от онези, които нямаха таван и бяха допълнително изградени в помещението. В цяла Централна Америка се сблъсквахме с това чудо на строителството, така че сега не ни направи впечатление. Къщата ни се намираше на улица „Колон”, на един хвърлей разстояние от прочутия крайбрежен булевард „Малекон” и на няколко крачки от централната „Прадо”.
Първото хапване на кубинска земя беше в едно красиво колоритно ресторантче на „Прадо”, с малка тераса с три маси, на едната от които се настанихме и ние. Набързо изпихме сока от гуава и поръчахме по още един, докато пристигне храната – омлет с традиционния боб с ориз, известен като морос и кристианос, задушени зеленчуци и пържени юка и банани. В ресторантите за чужденци имаше съвсем приличен избор на ястия, но и на съвсем прилични цени. Иначе по уличките местните предлагаха всякакви тестени произведения с неугледен вид, които на този етап подминавахме, но съвсем скоро щяхме да им се отдадем.
Поразходихме се из Прадо, видяхме Капитолия – беше в ремонт и красивата сграда на националния театър.
По пътя решихме да влезем в един магазин. Положението със стоките вътре беше трагично, но в последствие щяхме да си спомним, че това беше един от най-добре заредените магазини в страната, въпреки минималното количество продукти вътре. Взехме си минерална вода и настърган захаросан кокос – единственият различен десерт от вафлите, които не ни привлякоха вниманието.
На следващия ден рано-рано се вмъкнахме в сладкарницата на Националния театър и се насладихме на чудни шоколадови творения, любимия ни сок от гуава и хубаво кафе. Бяхме сменили малко пари на летището, но сега ни предстоеше да се сблъскаме с кубинската банкова система, за да получим по-голямо количество конвертируемо песо, с което „тормозят” туристите в страната. Тъкмо бяха отворили банката и имаше малка опашка. Взеха ми паспорта, описаха банкнотите, които предадох и ми отброиха съответната сума в конвертируемо песо. Е, вече можеше да се впуснем из малките улички на Хавана Виеха (Стара Хавана). Бяхме късметлии с ранния час и липсата на туристи. А такива в Хавана има много, ама наистина много. Час по-късно навсякъде щъкаха многобройни групи с фотоапарати, които атакуваха обектите един след друг – Катедралата Сан Кристобал, Площадът на Св. Франциск, Пласа Виеха, Площадът на оръжията... Едно от местата с марка „Хемингуей” – La Bodeguita del Medio беше другият магнит за туристическите фотоапарати. Четохме, че има и специални Хемингуей турове из града, но решихме, че предпочитаме да се потопим из атмосферата на града, такава, каквата ние я чувстваме, а не да следваме някой отегчен гид. Дисковете на „Буена Виста Соушъл Клуб” бяха навсякъде, музиката им звучеше от всяко туристически ориентирано заведение, а често хората като видеха туристи започваха да се поклащат със задоволство в ритъма на гуахира и болеро. Дълго време се размотавахме из улиците в старата част на Хавана, поговорихме си с някои местни, които много добре знаеха, че столицата на България е София, взирахме се дълго в красивите фасади на сградите и така неусетно мина обед.
Улисес реши да ни съпроводи до гарата, откъдето трябваше да си купим билети за Сиенфуегос. Каза ни, че ще пътуваме като местните. Тоест със споделено такси, което трябваше да спрем на улицата. И се започна едно чакане. Оказа се, че такситата имат два маршрута и тези от единия маршрут, не кривват по другия. Ако адресът ти не е част от съответния маршрут, може да си вземеш по-скъпо такси, което ще те откара там, където искаш, или просто стигаш с евтиното до най-близката точка и после продължаваш както пожелаеш. Ние бяхме точно такъв случай. Наблъскахме се в една огромна червена кола, в която вече имаше двама души, и попътувахме известно време, след което, за да стигнем до гарата, взехме и градски транспорт. Добре, че беше Улисес, за да се смесим изцяло с местните.
От гарата си купихме билети за Сиенфуегос и за Тринидад, и пак си хванахме автобус на градския транспорт. На връщане искахме да отидем до Callejon de Hamel – раят на всякакъв вид улично изкуство. Графити, инсталации, картини и шарени хора на едно място. И един усмихнат травестит, който настоя да го снимаме, защото за първи път вижда някой от България. Разходихме се пеша чак до нашата къща, лутайки се из улиците и поглъщайки максимално атмосферата на Хавана.
Късния следобед посветихме на крайбрежния булевард Малекон, като крайната цел беше емблематичният хотел „Насионал”, построен през 30-те години на миналия век и приютявал в стаите си звезди като Франк Синатра, Джон Уейн, Марлон Брандо, Марлене Дитрих и естествено Ърнест Хемингуей.
Заедно с Улисес бяхме планирали да вечеряме в прочутия ресторант „Лос Нардос”. Обаче резервация нямахме, а десетки се редяха на опашка, за да влязат, така че се отказахме от това място и си направихме дълга вечерна разходка из Стара Хавана, докато намерим място, където да седнем. Оказа се, че събота вечер навсякъде е пълна лудница и накрая компромисно седнахме в един туристически ресторант на Пласа Виеха, където обаче приготвиха толкова вкусни бананови хапки с различни месца, че не съжалихме за избора на място.
Улисес реши да се разходим по нощен Малекон и така отново изминахме крайбрежния булевард, който този път изглеждаше съвсем различен. Виждаха се светлините на отсрещния бряг на Canal de Entrada.
Един огромен круизен кораб беше акостирал на пристанището и имаше големи групи от местни, които се радваха на гиганта и махаха на излезлите по палубата туристи. Улисес ни показа българската следа на булеварда, плоча на капитан Георги Георгиев, който през 1976 г. стартира своето околосветско плаване с яхтата „Кор Кароли” точно от Хавана.
На следващия ден ни предстоеше пътуване до Винялес. Улисес ни уреди шофьор, който да ни вземе рано сутринта и да прекараме деня сред красотите на малкото селце и заобикалящата го долина.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
