След като „Северозападен романь“ се продаде в няколко хиляди копия във всички точки на България и в 61 страни по света, излезе и втората част от трилогията за Северозапада на Стоян Николов – Торлака - „Автономията ????“.
Какво се случва напоследък в Северозапада, как се оцелява с чувството за хумор въпреки всичко и какво да очаквате от „Автономията ????“ – едно интервю със Стоян Николов – Торлака, което ще ви поведе на пътешествие из този колоритен край на България, ще ви усмихне, натъжи и замисли едновременно.
Напоследък в Северозапада се случва... в Северозапада се случва всичко. Има и любов, и омраза, и достойно поведение, и жалки изстъпления, и щастие, и тъга, и вдъхновение, и сриване в бездната. Северозападът не е много по-различен от останалата част на света, пък камо ли от другите региони на България. Просто в родния ми край сякаш крайностите са засилени. Хората рядко успяват да позиционират себе си, емоциите си, битието и житието си в златната среда. Има едно усещане за хаотичност, оцеляване ден за ден, борба за насъщния, самоизолация, целенасочена изолация и неглижиране от страна на централната власт.
За съжаление, Северозападът обезлюдява все повече и малкото смелчаци, останали да живеят в този вълшебен иначе край, са принудени да се спасяват поединично. Независимо дали заради безхаберието на държавата, липсата на препитание или все по-стряскащата демографска ситуация.
Наред с тези тъжни краски обаче забележителна е способността на хората от Северозапада да запазват духа, чувството си за хумор, неповторимото си светоусещане, насмешката си към несгодите. Има една, макар и все още рехава, тенденция на възраждане на културата, традиционната култура на този край. Сякаш хората търсят утеха от битийните трудности в корените си. Радостно е, че това не се отнася само за старите, но и за по-младите, независимо дали живеят в родния ми край, или като мен, пръснали са се наблизо и надалеч...
От втората книга от трилогията очаквайте... Не искам да издавам много от сюжета, пък камо ли да създавам очаквания сред читателите. Основната ми идея, когато се захвана с писане, е да създам текст, който до определена степен да е противоречив, многопластов, нееднозначен. Така че се надявам всеки от четящите да намери за себе си в книгата отговора на поне някой от четирите въпросителни, завещани ни от Апостола и заложени в заглавието на „Автономията ????“.
Книгата до определена степен е продължение на „Северозападен романь“, но включва в себе си нови сюжетни линии, които се преплитат с вече познатите на читателите. Мисля, че съм успял да заложа някои по-дълбоки и сериозни въпроси в текста, като същевременно не спестявам от вече станалото разпознаваемо грубовато и саркастично чувство за хумор.
Разбира се, в своята същност и „Автономията ????“, както и „Северозападен романь“ си е чисто и просто една любовна история, макар и разказана по доста нетрадиционен начин.
Няма как да очаквате обаче, че... ще изневеря на стила си. Макар и да получих стотици и хиляди похвали за чепатия си подход към литературата, през последната година след излизането на „Северозападен романь“ на пазара се появиха и рехави критики за бруталността на изказа ми. На тях винаги съм отговарял, че не карам никого да ме чете насила. Да, не отричам, че не спестявам това, което е характерно за изразните средства на героите ми, защото те са събирателни образи на една епоха и едно микрообщество. Така че хуморът, псувните, обидите, грубите взаимоотношения, под които се крие голяма любов, продължават да заемат подобаващо място в арсенала ми като писател. И не очаквайте това да се промени скоро.
Колкото повече пиша, толкова повече... до преди няколко години бих казал, че продължавам да пиша на инат. Тогава работех по различни медии и все повече се убеждавах, че за да се занимаваш с писане в България, независимо дали става въпрос за журналистика, публицистика или литература, трябва да правиш ужасно много компромиси с убежденията, принципите и морала си.
Оттогава обаче нещата се промениха и в момента колкото повече пиша, ставам все по-сигурен, че правя нещо смислено, нещо, което докосва много хора, изразява собствените им мисли и емоции и ми позволява да намеря сродни души, с които да обменям възгледи и идеи. Да намеря истински приятели. Никога не съм приемал читателите си като почитатели. За мен всеки от тях е именно приятел и се опитвам да им отделям подобаващо внимание, въпреки всичко.
В строго професионален план колкото повече пиша, толкова повече разбирам, че писането е занаят много повече, отколкото талант. За да си добър в това поприще трябва да имаш силно въображение, богата обща култура и да прекараш безброй часове в размисъл и писане. Странно е, защото преди много години си мислех, че е достатъчно да ти дойде идея, да я надраскаш надве - натри и готово. Така обаче не се създават силни образи, вдъхновяващи сюжети и запомнящи се творби. Трябва си много бачкане, докато си създадеш правилен усет към думите и многоизмерни, дълбоки възприятия. Друг път няма.
Иска ми се книгите ми да се четат от... О, нямам никакви претенции в това отношение. Ще ми се само книгите ми да не оставят никого равнодушен. Независимо дали ще го зарадват, разстроят, насърчат, отчаят, разсмеят или ядосат. Най-добре от всичко. По много. За мен важно е не да се харесам, а да имам ясно изразен и разпознаваем почерк. Не се съобразявам с водещите течения в литературата, особено в българската, и в този смисъл не мога да се позиционирам нито в писателско направление, нито пък ясно да дефинирам каква е читателската ми целева група. Все пак, ако зависеше от мен, бих се радвал да виждам книгите си в ръцете на свободолюбиви хора с разчупено мислене. Такива, които си задават въпроса „Защо не?“, вместо да въздъхват „Така трябва“...
Мечтая да направя представяне на поредицата за Северозапада в... абсолютно всяко населено местенце в България, та дори и да е пред един човек. Също така в абсолютно всяко населено място по света, където живее поне един българин. През изминалата година направихме близо 30 представяния в различни части на България. Изморително е, но е неповторимо. Нищо не си заслужава толкова в писането, колкото живата среща с хората. Заниманието ни е самотно, изисква безсънни нощи и неспокойни дни, нерви, несигурност, отчуждение от близките за дълги периоди от време. Именно затова живите срещи с на пръв поглед непознати хора се превръщат в истински празник. Завършил си текста, безбройните редакции, корекции, оформления, дизайни, книгата вече е факт и можеш да му отпуснеш края. Всеки читател, всяка керемидка заслужават внимание и уважение. Иначе всичко губи смисъл. Би било чисто лицемерие...
Наскоро пътувах до... О, отговорът е много прозаичен. До София по работа. Правих представяне на книгата си, а после бях гост автор на Панаира на книгата. Дадох няколко интервюта и побързах да си хвана първия автобус за дома. Настина имам непоносимост към столицата, макар и да съм живял близо девет години там. Хората са различни. Имам приятели, които се чувстват отлично в големи градове. Аз съм на противоположната крайност. Чувствам се като звяр, затворен в невидима клетка, чиито решетки са изтъкани от безброй писани и неписани правила, лицемерие, куртоазия, дисциплина, компромиси със себе си. Не е за мен тая работа...
Равносметката ми за тази година е... Ако ме бяхте попитали какво очаквам да се случи през следващата година преди 12 месеца, бих отговорил много по-умерено, отколкото всъщност се получиха нещата в действителност. Занимавам се с писане в най-широкия смисъл на думата от близо 15 години и винаги съм си мечтал да пиша само литература. Разбира се, това ми желание, изричано на глас, е предизвиквало много насмешка и снизходителни погледи дълго време. Няма да лъжа, подобно отношение ми беше неприятно, но и ме амбицираше. И ето че нещата се получиха.
„Северозападен романь“ се продаде в няколко хиляди копия във всички точки на България и в 61 страни по света. Това изненада дори и мен, въпреки че съм безнадежден оптимист. Още повече изненада издатели, книжари и литературни кръгове, тъй като, погледнато отстрани, начинанието стартира някак вятърничаво – дебютен роман, неизвестен автор, малко издателство... Нещата обаче се получиха и това няма как да не ме кара да се чувствам щастлив. Вече мога да се концентрирам само върху литературата и някои публицистични рубрики, които водя в различни сайтове.
В личен план всичко също се получи повече от добре, за щастие. Тримата ми сина растат всеки ден пред очите ми, дивеят, учат нови неща и са едни наистина щастливи деца. С жена ми успяхме да ги заведем на село за няколко месеца, за да се налудуват на воля. Е, остава ни малко време за себе си, защото имаме много работа, а тримата ни сина са съответно на училище, детска градина и ясла, което превръща воденето и прибирането им в цяло приключение, но няма от какво да се оплакваме. Напротив. С много усилия си извоювахме комфорта да нямаме работно време и работно място, а това си е подвиг в наши дни. Имаме относителна лична свобода - едно от най-ценните неща в живота.
Ако трябва да споделя нещо съкровено, което да промени позитивно читателите ви, то ще е... Всеки от нас си има съкровено местенце. Както в душата си, така и във видимия свят. Място, където се чувства в хармония със себе си. Не забравяйте тези местенца. Не изневерявайте на себе си и не се водете по моди, чужди мнения, съвети и всякакви „компетентни“ мъдреци. Вярвайте на вътрешния си глас, търсете хармония със себе си, спазвайте законите на Вселената и всичко би трябвало да е наред. Поне така си мисля, съдейки по собствения си опит. Ако не си вярвате сами и не запънете нагоре по каменистия, стръмен склон в името на мечтите си, ще си останете посредствени и нещастни, независимо от това колко лъскава опаковка можете да си позволите...
Следете новости около Торлака на фейсбук страницата му тук.
Снимки: Христо Атанасов и Спас Калоферов
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
