Нали знаете, че има моменти, в които ви се иска да зарежете всичко и „да хванете гората”, в моя случай „планината”.
Прицелвам се възможно най-високо, към покрива на Балканите - връх Мусала. Надявам се, че там хоризонтът на съзнанието ми ще се разтвори и проблемите, които имам, ще ми се струват като „бели кахъри”, както казва моята баба и допълва, че планината лекува всичко. Вслушвайки се в мъдростта на старите хора, нарамвам торбата с тревоги, която умишлено да забравя в планината. И така колата вече ръмжи по нагрятия асфалт, надбягва се с вятъра и като че ли с нетърпение очаква да я оставя на сянка в Боровец.
Щом затръшвам автомобилната врата зад гърба си, поемам дълбоко въздух. Той е свеж и хладен като ментов бонбон. За съжаление няма как да скрия малко от него в джобовете. Смирено се нареждам на опашката за лифта. Оглеждам чакащите около мен хора – все градски чеда. Пред планината обаче всички са равни и това е една от причините да я обичам толкова много. Чувам потракването на лифтовия механизъм. Оранжевите кабинки се приближават, за да отнесат поредните пътници. Скачам в една от тях, вратата ѝ се затваря плавно с леко скърцащ звук. Наближавам края на станцията и както обичам да казвам „излитам”.
Постепенно набирам височина. Преминавам над стърчащите борови връхчета. В началото планината ми се показва срамежливо, но сякаш усетила моята добронамереност, открива спиращи дъха пейзажи. Колкото и добре да си мисля, че я познавам, тя винаги има с какво да ме изненада и очарова. Планината е умела изкусителка, която съблазнява с потайност. Винаги показва толкова, колкото сама е решила. Трябва да имаш търпението и сетивата, за да разкриеш тайните ѝ.
Хладен въздух пропълзява в кабината и секва мислите ми. Последната станция вече се мержелее в далечината. Отвързвам от кръста връхната си дреха и бързо се намъквам в нея. Отново шум от потракване на кабинки. Слизам, намествам раницата си и потеглям. Поглеждам към небето. Няколко бели облачета се протягат като след сън. Слънцето гали, а вятърът леко пощипва бузите ми. Вървя по пътеката и не обръщам внимание на хората. Сигурно и те носят по една невидима торбичка с проблеми, която да оставят в планината. Използвам прехода като възможност да остана насаме с мислите си. Тук те не са толкова разпилени и по-лесно намират своята цялост.
Любувайки се на необятната планинска шир, стигам до хижа „Мусала”. Слизам до близкото езеро и присядам на един стоплен от слънцето камък. Златистите лъчи се отразяват в спокойните води. Под повърхността им танцуват малки рибки. Изглеждат ми безгрижни и свободни, като всички нас в първите години от живота. После, като че ли забравяме как да бъдем такива. Затварят ни в изкуствено създадени рамки. Някои заживяват в тях, а други цял живот се опитват да се върнат към себе си.
Пътеката продължава през скалите, на моменти дори губя дирята ѝ, но все пак посоката е ясна – нагоре. Хижата остава в ниското, извръщам поглед и виждам колко всъщност е синя водата в езерото. Понякога най-същественото убягва, когато започваш да се взираш в детайлите. Нужно е да смениш перспективата, за да видиш по-ясно.
Старая се да не се захласвам прекалено пред хубостта на планината, защото тук всяка минута е ценна. Утешавам се, че на връщане отново ще се порадвам на гледката. Правя още няколко маневри между камъните и излизам на тучна поляна. Наслада за очите…и краката. Вървя бавно и попивам аромата на свежест. Тук – таме се мяркат ситни цветчета, разпилени като златни парички. Преминавам покрай малки и големи езера, които като чисти детски очи, оглеждат света около себе си, опитвайки се да го разберат.
Зеленината постепенно отстъпва място на скалите, които стават все по-насечени и труднопреодолими. Облаци потулват слънцето и хладен въздух се завихря около мен. Наближавам заслона „Леденото езеро”. Все по-често минавам покрай хора, спрели да си отдъхнат. Разбира се и аз не правя изключение, но не се застоявам много, тъй като небето придобива все по-тъмни нюанси на сивото. Казвам си „дано дъждът се размине” и влизам да си взема чаша билков чай.
Горещата пара рисува малки облачета, които бързо се разтварят във въздуха. Първата глътка ми е любима, все едно тялото ми се събужда от зимен сън. За пълното му пробуждане изяждам блокче шоколад и вече съм готова да продължа нагоре.
Последните няколко метра винаги са най-трудни. Те са по-скоро изпитание за духа и волята, отколкото за тялото. Погледът ми е устремен към върха. Вятърът свисти покрай ушите ми, вече няма и помен от топлото време. Аз съм в скалното царство, тук нищо друго не съществува. Държа се за опънатото въже, което се олюлява всеки път, щом някой се подхлъзне или загуби равновесие. Още няколко метра и вече съм на върха.
Планината щедро разкрива своето величие – назъбени върхове, плавни извивки, бистри езера. На места всички тези прелести са обвити от тънка мъгла, която наистина ме кара да се чувствам на „място близо до Бога”. Знам, че съм една нищожна брънка от необятната Вселена и просто съм щастлива, че ме има тук и сега.
Слизайки от върха, зад мен започва да се изсипва дъждът. Капките барабанят по покрива на заслона. Стичат се по лицето ми, но знам, че скоро всичко ще утихне. Продължавам да вървя надолу, но този път с олекнал товар. Баба е била права, планината наистина лекува всичко…
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
