Който е ходил до Марсилия, знае, че южният облик на Франция доста се различава от централния или северния й вид. Средиземноморското настроение е в пълната си сила – ресторантчета, леко мърляви на места, открити пазари, пристанища с лодки, яхти, и това, което най-силно ни направи впечатление – в автобуса бяхме единствените бели. Дори шофьорът беше... добре, във Франция няма афроамериканци, но да кажем – афрофранцузин.
Това не е важно. По-интересното е, че след обиколката на толкова разнороден и по някакъв начин интернационален град, отново решихме да хванем гората. Само дето в този случай гора нямаше, а един огромен отрязък от скални чудеса, наречени каланки. Les calanques de Cassis или фиордите на Каси, селището малко след Марсилия, около което се намират тези прелести. През деня, разбира се, белите варовикови скални образувания са почернели от неуморните френски туристи, които не признават делници. В подножието на всяка каланка се намира божествен плаж. Въобще, как да не ги разбереш тези французи! Те явно обичаха да напускат Марсилия, за да ходят на Каланките и да оставят града си на колониалното население.
И така, през деня се размазвахме на някой плаж, а привечер решавахме да сменим мястото, прескачахме по някоя каланка и воала – в следващото райско кътче. Само че ако си мислете, че така лесно се сменя фиорда, се лъжете! За по-мързеливите туристи наистина си има пътечка между самите скали, но тя отнема дълги часове. За екстремните натури франсетата предвидливо са направили и пътека ПО самите скали, снабдена с въжета, вериги и всякакви екстри за катерачите. С една дума, можете да се покатерите, да видите заливите отгоре и с един шеметен шорткът да се спуснете от другата страна. За още по-интересно ние пък решихме да минем по едно необезопасено място, признавам си, малко на инат. Добре, че съдбата беше на наша страна, защото изкачаването, че и слизането, си бяха доста опасни, с много сипещи се камъни и досадни сипеи по варовиковата скала. Не правете никога така!
Един друг път се изкачихме върху една привидно малка каланка, изтегнахме се на върха й, пекохме се на слънце, правихме снимки на заливчетата, идилия! И когато решихме привечер да слезем, се оказа, че сме сбъркали посоката и сме вървели повече от час към една абсолютно отвесна пропаст. За момент ни хвана паниката – откъде ли се слиза? После използвахме пътешественическия си нос (тоест носове), примирихме се с липсата на водни запаси (все пак си мислехме, че плажът е ей-там), а и с намаляващата светлина и започнахме търсене на пътечка-водеща-към-някой-плаж. Този епизод определено ще остане в историята като един от най-късметлийските, защото коварната каланка направо не ни пускаше, нощта падна със страшна сила и как намерихме пътя и слязохме долу и аз не знам! Извод – каланката е красиво, но коварно същество, което трябва да се избягва нощем, освен ако не си на сигурно в недрата му.
И да, във Франция е забранено къмпингуването по плажовете (както и хвърляне на фасове по камъчетата), но ако сте тихи, не разпъвате палатки и кротичко нощувате в чувал, ще имате невероятната привилегия да се насладите на една необичайна южнокрайбрежна френска приказка със средиземноморски привкус, дъх на вино и звън на шансон.
Тази уикенд идея ви хареса? Харесайте и страницата на Peika.bg във фейсбук!
