И двамата с мъжа ми Емо сме от поколението за което Корекома беше светиня – нещо като рай, в който не си достоен да пристъпиш. Много години са минали оттогава, но когато пътуваме в „богата западна“ държава, винаги успяваме да покажем, че още сме подвластни на „корекомския комплекс“.
Избиваме комплекса по диаметрално различен начин, обаче.
Аз – като плащам всичко достойно и оставям зверски бакшиши с последните пари в картата ми. Нека видят американците, с които се разминаваме по улиците и никога повече няма да се видим, че и ние българите си имаме достойнство и стандарт на живот. Предизвиквам ги като ги гледам с нагъл блясък в очите, докато им оставям бакшишите – нищо, че после няма да има какво да ям. Но аз съм си наследник на Алеко Константинов и за мен е важно да не се излагам. Наскоро попаднах на фейлетона му „Честита Нова Година“ (препоръчвам на всички да прочетете) – е, аз съм главният му герой. Като е описвал себе си, Алеко ме е описал мен.
Мъжът ми – обратното. Въобще не го интересува кой непознат какво си мисли за него. Интересува го единствено колко тънко минахме от съответната екскурзия. Хайде, да не звучи така, ще заменя израза „минахме тънко“ със „спестихме“.
Това спестовно отношение се прояви особено силно, докато бяхме в Манхатън преди 10-ина години. За двуседмичния ни престой там почти се удавихме в ежедневен потоп, въпреки че беше юни. Дъждът беше придружен от силен вятър, студ и начумерени небеса. Туристическата ни цел се измести от това да си изкараме хубаво на открито към това да успеем да избутаме всеки следващ ден на сухо, топло и разбира се – на евтино място.
След като убихме 5-6 дена в магазините за евтина техника, които изобилстват в Америка и още 2-3 дена в магазини за преоценени дрехи от стари колекции в магазини тип “Ross”, идеите ни с Емо за убиване на време в Манхатън започват да се изчерпват. Опитваме се да проникнем в MET (Музеят на Изкуството в Ню Йорк), не защото чак толкова се вълнуваме от изкуство, а защото един мой приятел – израелец – ми каза, че въпреки, че официалният вход там е 25 долара на човек, ние можем да кажем, че преценяваме, че ще платим по-малко и ще ни пуснат за колкото ние платим. Така бил чел някъде.
Понеже знам, че израелците знаят това-онова за пари, приемаме на сляпо доверие думите на приятеля ми и прекарваме 2 часа в скандали със служителката на гишето, която не иска да ни пусне нас двамата за 5 долара общо (Емо така прецени) вместо за стандартните 50, ако не й покажем адресна регистрация. Явна дискриминация, но за всеки случай се връзвам за интернет мрежата на музея, за да видя все пак условията и се натъквам на истината. А тя е, че можем да преценяваме колко да платим само ако сме местожители на щатите Ню Йорк, Ню Джързи или Кънектикът. Пълно поражение.
Ще трябва да бием отбой и да търсим друга сушинка за деня. Малко преди да излезем обаче, Фортуна ни дава още един шанс. Момиче ни раздава някакви диплянки и ни кани да вземем участие в много интересна игра – томбола. В чест на някакъв празник против расовата дискриминация, бихме могли да спечелим безплатно посещение в Афро-Американския музей. Трябва само след посещението в днешния музей, да докажем, че сме солидарни с чернокожите, като покажем, че сме равни по някой показател с тях. По който и да е – и това равенство да е вдъхновено от някой експонат в музея – я някоя картина от робството, я някоя статуя, я някой друг артефакт. И тогава ще получим безплатни пропуски за Афро-Американския музей, в който да убием на топло и сухо утрешния ден.
С Емо се споглеждаме – ако платим сега 50 долара, има шанс утре да седим на топло цял ден в музея на афроамериканците. Пак ще сме на сметка – по 12.50 на ден на човек. Хайде, кръгом.
Нареждаме се отново на опашката на музея. При тази ни неочаквана маневра, охранителите, които досега лениво се опираха по стените на музея, се поизправят, а един от тях неприкрито се отправя към касата. На опашката зад нас са двама гърци, които като студенти са учили в България. Разбираме това, тъй като, подочули нашата българска реч, те завързват похотлив разговор с мен, от който се разбира „че много харесват българки, със „зелени очи“. Емил им хвърля по един злобен поглед, хвърля ми и на мен един такъв. Промърморва, че ще вземе да „ми направи едно трето дете, че да си седна най-накрая на задника“, хваща ме за рамото и ме извърта да гледам напред. Напред – към повторната ми среща с госпожата от касата, която, специално по повод повторната си среща с нас двамата скандалджии, се е подсигурила с един як чернокож младеж за охрана.
Разочароваме тандема служителка+охрана като си плащаме чинно цялата такса без да се пазарим. Само ние си знаем, че това си е инвестиция, която смятаме, че ще ни бъде възстановена. Въпреки безупречното ни поведение, охранителят като че ли е зачислен към нас за цялата ни разходка в музея.
В моментите, когато не спорим (има и такива) ние с Емо се обръщаме един към друг с галени имена на животни. При нас всичко е на макс – или 100% война, или 100% лиготия. Неговото-галено-име в момента е Слонче. Все се чудех защо съм му го дала, но в онзи конкретен ден си го оправда. В музея се държа като Слон-в-Стъкларски-Магазин. Говори на висок глас; пипа, бута и снима експонати, които са забранени за пипане, бутане и снимане.
Между две оставяния на пръстови отпечатъци върху стъклените стелажи, пазещи музейните артефакти от лапите му, явно все още настроено критично към всичко гръцко от мъжки пол, моето Слонче надава тържествуващ зов:
- Ееееееееее, абе тия древните гърци са били много зле! (Намираме се в залата за Антична Гърция). Вместо дреВни гърци трябва да им викат дреБни гърци – гласът на Емо гърми тържествуващо точно както доволен слон би тръбял с хобота си. Най-подходящите децибели за същества, които и без това са на мушката на охраната.
- Ела, ела, не ми се скатавай – идвай тук да те снимам с „твоичкия“.
Само фактът, че викаше на български и то с наказателния си тон, ми подсказа, че от всички посетители в залата, Емо се обръща към мен – жената, разположена в диаметрално противоположния ъгъл, с гръб към него и усърдно правеща се, че не го познава. Все пак хубавото беше, че поне не зовеше охраната. Все още….
- Престани да пипаш, буташ, блъскаш и говориш на висок глас, като някой Бай Ганьо си – изсъсквам му. Съскам така съвсем искрено, защото наистина си мисля, че ако Алеко Константинов беше още жив, щеше да ползва нашето семейство за прототип на съвременния Бай Ганьо. Тъй като се казвам Ния, можеше да сме главните герои в цикъл разкази наречен „Ганя и ГаНия“.
Освен това малко се притесних, понеже не знаех с кой точно „моичък“ иска да се снимам в залата? От опит знаех, че ако Емо е така широко-скроен да ме „даде“ на някой, наричайки го „моичък“, то този някой със сигурност ще е грозен, нисък, крив и недоразвит Квазимодо. Не би ме „дал“ на някой Аполон.
Но алгоритъмът в Емовата глава е непредвидим. Защото се оказа, че ме е нагласил да ме снима точно със статуя на Аполон. Носят се легенди, че Аполон е бил привлекателен мъж. Тази статуя донякъде оправдаваше легендите, но в една определена точка – най-важната точка в мъжкото тяло – ги опровергаваше. Защото думата точка я използвам и в буквален смисъл.
Емо ме нагласява до статуята с точката и ни снима. Преди това не пропуска да опипа хубаво точката на статуята, която той окачествява като „дребна“. Еми едри точки няма на този свят, Емо.
Емо ме снима и ми праща снимката. Да ми е мрачно предупреждение за безрадостния брачен живот, който ме очаква, ако вземе да ми щукне идеята да се омъжа повторно за някой грък! Още го държи от преживяването на опашката за билети. Явно такъв им е генът – протърбява тържествуващо Емил.
Иначе, ето ни с Моичкия как сме се оклюмали, барабар с точката.
Цялото това приключение за мен е безсмислено, защото само ни забавя в залата на Антична Гърция, където нямаме шанс да намерим експонат на тема чернокожа история, с когото да докажем равенство.
Оказа се, че Емо не е Ганя колкото и да го набеждавам. Емо е стратег от висша класа, каквато и не подозирах че притежава. Имал е план в главата си и пипаше много деликатно. Импровизираше как да докаже равенство между себе си и чернокож. Вярно, не чернокож експонат от музея – а с чернокожия гард, който ни беше неформално зачислен за охрана.
За да придобиете представа за ловкостта на Емо, ще опиша действията му като направя паралел с действията на печен МЛМ търговец. За мен това са най-достойните бойци в света на търговията, които са специално обучени, че нищо не е достатъчно дръзко или низко. Както се казваше в една песен на 2Unlimited едно време – “no valley too deep, no mountain too high”.
Нали знаете онзи момент, в който човек с който едва сте си казали няколко думи през живота си, се сети да ви покани на кафе или на вечеря. Може би около 6 месеца след като сте се запознали на някакво събитие и сте си казали две приказки накръст. Но се свързва с вас, за да се поопознаете. Заради малките моменти. Защото веднага ви е „надушил“ че сте от „една порода“.
Ако сте като мен, хем знаете, че ще се опитат да ви направят сътрудник в мулти-левъл-маркетинг компания, хем не им отказвате. Понеже сте само на 99.99% сигурни, че във вас са „надушили“ баламурник, на когото да започнат да продават определено количество препарати за миене на под всеки месец. И който баламурник да плаща неустойки, ако реши да прекъсне „абонамента“. Но едни 0.01% от вас продължават наивно да вярват в доброто у хората – а именно, че далечни познати са ви намерили за толкова неустоимо готин човек и така не спират да си мислят за вас, че имат желание да прекарате повече време заедно. Това е първото хвърляне на въдицата и Емо направи този трик, като започна да опипва статуята и да ни снима. Знаел е, че така ще накара чернокожият гард да дойде при него и да завърже разговор като му каже да спре да нарушава правилата на музея.
Следващата стъпка при „опознаването между готини хора“ със служителя на маркетинговата пирамида е да се срещнете на вечеря. Те няма да искат да ви плашат от самото начало и чак до средата на основното ще водите приятен, неангажиращ разговор. Глупавите до болка 0.01% от вас ще надигнат плахо глава с надежда – ето, все още има място за истински човешки взаимоотношения в този забързан дигитален свят… ето как почти непознати хора могат да станат приятели…
…И точно в този момент „новият ви приятел/ка“ вмята, съвсем между другото, но с дълбокомислено вперен някъде в далечината поглед, отпивайки от виното си че „е хубаво все пак човек да има повече от един източник на доходи“. След това присвива очи, все едно хубаво обмисля думите си, защото е човек, който държи на точния изказ. Отпива още една глътка и се поправя „не хубаво – всъщност е задължително човек да разчита на повече от един източник на доходи“.
Картите са на масата, завесата е вдигната! Останалите 0.01% наивност във вас плачат, свити в ъгъла на душата ви. Циничните 99.99% също плачат, защото знаят, че представлението скоро ще започне. Вие знаете сценария му наизуст, а все пак сте прекалено слаби (според вас-възпитани, но истината е, че сте просто слаби), за да прекъснете театрото.
В минутата, когато чернокожият гард се приближи до Емо с намерение да го порицае за поведението, Емо го застреля с неочакваното: “ This Greek guy is very small down there, isn’t he /Този грък хич не е надарен там долу, нали/ – Ако беше мулти-левъл маркетинг продавач, вероятно щеше и да добави „Ако разполагаше с повече от един доход, щеше да може да компенсира поне с приличен портфейл, за това че природата го е ощетила“, или „Вижда се, че в Древна Гърция не са ползвали нашия масажен серум за уголемяване на мъжеството от спирулина и омайниче“.
Явно това е тема, която стопява дистанцията между мъжете, защото черният блясва с радостна усмивка и започва да кима енергично. “This is my wife, she will testify that I’m TIMES bigger /Ей я женичката, тя ще свидетелства, че аз съм в ПЪТИ по-надарен/ – продължава Емо. ”Козльооо, ела, ела.“ – Ела да му кажеш на тоя тук колко пъти ми е по-голям от на гърците.“
Яяяяя го виж какъв бил хитър Емилчо. Все пак условието беше да се установи равенство, по който и да е показател между бели и черни и Емо се е сетил, че най-накрая може да монетизира и от големината на своя показател.
А Козльо е моето галено име. Радвам се, че никой в залата не говори на български и не знае, че реагирам на любовния зов „Козльо“. На другите жени им викат на галено котенца, зайчета, пиленца… на мен – Козел.
Козльо обаче е врял и кипял в съпружеските разговори и не пада лесно в капаните на половинката – пуснах набързо един дисклеймър, че не знам нищо за гърците като цяло и по-специално за ония двамата от опашката на музея преди малко, така че не мога да предложа експертно мнение.
- Абе за статуята ти говоря бе, Нийо.
- Ааааа, за статуята… Изправям си дланта срещу гарда с изпънати като струни 5 пръста. – Файв таймс бигър, май френд, файв таймс!
Чернокожият не е толкова печен като мен и сам пада в капана, защото скромно си призна: „И при мен така – жалко, че я няма моята жена да свидетелства“. Двамата си дават по един хай файв. Емо пита дали това се счита за равенство. Все пак има равенство по един показател – техните собствени „показатели“.
Е, хахахаха, не можело да се признае това за равенство, смее се охраната. Но имайки предвид креативния подход на Емо, той лично щял да се заеме с това да получим безплатен достъп до афро-американския музей на другия ден. „Да се снима най-накрая с някоя добре сложена статуя и вашата женичка“ – намига ми черният и се отправя към администрацията, за да ни уреди пропуските за утре. Казва ни на излизане да минем през gift shop-a и оттам да си вземем ваучерите.
Емо ми отправя красива усмивка
– Сега ще престанеш ли да ме наричаш Ганя? - топла вълна ме облива, ама много си го обичам моя… Ганя ли е, Слонче ли е, не знам и аз какво е… всъщност знам - след това перфектно изпълнение от негова страна не е прост Слон.
Мисля, че в йерархията на нашите вътрешни взаимоотношения, ще го повиша в Ганеша. Ганеша е Богът-Слон – бог на щастието, благополучието и лекия живот. Все пак според Индийската митология Ганеша спомага за преодоляване на пречките в живота, или поставя такива по пътя на този, който трябва да бъде изпитан. А дали моят личен Ганеша не преодоля с лекота всички пречки по пътя към осигуряването на още един образователен ден на топло и сухо на нашето семейство в Манхатън?
- Не си Ганя вече, повишавам те в Ганеша – това му го прошепвам с много любов, докато пием кафе в гифт шоп-а на музея и си чакаме ваучерите за утре. – Едновременно с това се накланям да го целуна. Но за мое учудване, Ганеша е стиснал плътните си устнички и не ми ги подава. Неприкрито се извърта и ми подава студена, враждебна буза.
Аз съм свикнала на такива резки и абсолютно непредизвикани от обективни фактори промени в настроенията, все пак е зодия рак. За всеки случай питам какво пак съм го ядосала, но получавам стандартния отговор – „щом аз самата не знам колко много съм го обидила, още по-зле за мен – той е още повече обиден. За пореден път доказвам, че след толкова години съжителство не го познавам и грам“.
Бясно превъртам през мозъка си в какво би могла да се състои обидата този път – дали не е, че съм казала, че му е само 5 пъти по-голям от на статуята“… за друго не мога да се сетя…
Скоро успявам да изтръгна от оскърбените му устни, че обидата се корени в „Ганеша“. Незапознат с индийските богове, Емо решава, че „Ганеша“ означава „Най-големият и най-прост Ганя от всички Бай-Ганьовци на света. Един вид „ the mother of all Ganyas” – нещо като класическия българин от едноименните миймове.
Ето това е истинският Ганеша:
Ако ви е интересно да разберете повече за приключенията на Ния и Емо - вижте тук.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
