Ако Фелини се беше родил в Пловдив, щеше да направи по-хубави филми от „Рома” и „Амаркорд”.
Само около Джумаята има толкова истории и толкова образи.
Разказахме само няколко от тях.
Да си представим как би изглеждала на кино историята с убийството на регулировчицата, с разсипаните паламуди, как семкарят Тошо Скарбелата, натиска главата на малкия Ангел и го кара да излюпи цяла кофа семки...
А още колко истории ни предстои да опишем – как архитект Чинков раздава безплатни мекици, за да разбере как ще се живее при комунизма, как Цариградски шества из града със своя транзистор, а Мамин Кольо пее канцонети в топлите летни вечери.
От величествената си къща над Джумаята слиза старият Стайнов и поздравява всички, сваля шапка даже на децата...
Дочува се шум на мотор – задава се първият автобус в Пловдив, собственост на Гарабед Езенгилян. На Джумаята има цели 4 коли, петата – на бай Жельо, чака на Гарата. Това е целият автопарк на града.
Такъв филм за Пловдив никога няма да се направи – не само защото Фелини отдавна го няма, но и защото в главите на всяко следващо поколение тези образи все повече избледняват. Като че ли някой нарочно изличава и последните следи, които родовата памет е пренасяла толкова време...
Така остава един шанс – този филм да си го прожектираме в нашето съзнание. Всеки както иска да си го доукраси и да го монтира.
Започваме с една впечатляваща сцена – как един акробат разпъва въже малко над Джумаята. Но това се случва вечер.
Да започнем от сутринта.
Още в първите часове на новия ден на Джумаята са миячите.
Тогава Пловдив се миеше с маркучи. Незабравим спомен са огромните макари с навит маркуч. Т-образните инструменти, с които се отварят крановете и силните струи вода, които така изчистват паважа, че се виждат кристалчетата в гранита.
На развиделяване тръгват млекарите – млякото е в картонени кутии, намазани с парафин.
Размърдват се помаците, които спят на балконите на хотел „България”. В стаите има толкова дървеници, че просто не се спи.
Минава по някой файтон – някой бърза за сутрешния софийски влак или има работа в Станимака.
С трясък се вдигат първите рулетки, най-ранобудните започват да премитат пред дюкяните, излиза първата фурна банички, хамалите вече вдъхват аромата на шкембе чорбата, задрънкват даракчиите...
Може би малко смесвам епохите, но колко ли са живите, които могат да ме хванат...
Връщаме се на онова място около хотела на хаджи Гьока, което сега искат да го наричаме Седмия хълм, а едно време са му викали Малките хали или Балък пазар.
Балък пазарът, или Рибния пазар, съществува много отдавна, описан е и от Никола Алваджиев, който в своята ненадмината „Пловдивска хроника” разказва за Пловдив отпреди Балканската война.
Нашият разказ е за по-късно време. През 30-те години на Балък пазара най-колоритната личност е бай Георги Рибаря, известен още като Георги Мадамата. Описват го като грамаден човек, който сам носи огромни кошове с живи раци. Бай Георги пъхти, раците мърдат... Картинка.
Един ден се хванал на бас, че може да изяде тава баници и да изпие 5 литра боза. Спечелил баса. Обрал последните трохи от тавата, изпил последната глътка боза и въздъхнал щастливо: "Е, сега ми е добре!".
Друг известен магазин за рибни деликатеси се държи от Никола Примов. Той продава и черва за пълнене на луканки – изнася ги още сутринта навън, да бият на очи и привличат клиентелата. Рибата няма нужда от изнасяне, защото нейната миризма се усеща отдалеч.
Освен риба, раци и черва Никола Примов продава и марки. Странно съчетание на интереси.
Впрочем през 50-те години наблизо беше дюкянът на Ардашеца – възрастен арменец, който зариби за филателията цяло поколение деца. Хитови бяха сериите „Цветята”, „Животните” – много шарени марки от тогавашното Белгийско Конго, ако не се лъжа.
Продаваше тайно, вадеше едно класьорче от вътрешния си джоб и се оглеждаше. А в официалния филателен магазин имаше само румънски и съветски марки.
Когато затвори и престана с филателията, по цял ден стоеше в Руската книжарница. Може би просто искаше да диша миризмата на хартия и мастило.
Малките хали включват и няколко месарници, които по-късно се преместват в Новите хали, построени на мястото на Куршум хан. Първата, която има изградена хладилна камера, е тази на братята Петър и Кирил Карабаджеви.
Останалите разчитат на калъпите лед, които продава бай Захари тук, точно под тополите. Ледът идва в затворени камиони, измъкват го с ченгели и по едни улеи пускат калъпите в дълбоките изби. Ред лед – ред слама.
Съдружник на братя Карабаджеви е д-р Асен Кожухаров, който става първият кмет на Пловдив след 9 септември 1944. Заедно с прочутия майстор на кренвирши Путик правят дружество „Консерва”, което работи за Съветската армия. И това си е било бизнес.
Но за Путик и неговите легендарни кренвирши – по-нататък.
Още за месарниците си спомня бай Лулчо:
„В горния край на градинката, на ъгъла срещу старата кръчма "Южна лоза", имаше месарница. Собственик беше бай Георги Папазов. Тогава Халите не бяха още открити, месото висеше на куки и всеки клиент си избираше месо, като посочваше точно откъде да му отрежат. В тази месарница стана и едно произшествие. Собственикът имаше трима сина. Най-големият – Иван, трябваше да намели кайма на един клиент и по невнимание бръкна в машината и си загуби двата пръста. До тази месарница имаше един арменец водопроводчик, а до него се намираше бръснарница с други двама арменци – Левон и Хачик. Един ден след някакъв скандал единият брат уби другия, било е около 1940 година.”
Василка Жутова: Живея на ул. "Съборна" 2 А от 1932 година, тоест откакто съм родена. На мястото на градинката беше хотел "България", като около хотела имаше много магазини – рибарски, месарници, зарзаватчийски, книжарници. Нека да започнем от къщата Иречек. Тя е била собственост на някакви родопчани, не мога да си спомня точно фамилията. Впоследствие тази къща беше отчуждена и става собственост на Жилфонд. Следващата къща е нашата. Моите родители са македонци, които като се връщат от гурбет в Америка, купуват през 1923 година къщата от Петко Кожухаров. Долу имахме кръчма, казваше се "Костур", на името на костурското село Брезница, откъдето беше баща ми. Дори писмата, които някои от нашите клиенти получаваха, пристигаха на адрес "Кръчма Костур". След национализацията единствено моят чичо остана като работник в тази кръчма, която стана собственост на "Здрава храна". Долу имахме и винарска изба. След пробиването на тунела избата се напълни с подпочвена вода.
На следващата къща отдолу дюкяните бяха на Арацян – много добър мъжки шивач. Наблизо пък бяха детските шивачи Дузакян. След това беше свещоливницата. На ул. "Иречек" се намираше къщата на Пандови и именно отдолу беше кръчмата "Южна лоза". Следващата къща е на Шопови, или известната кръчма "Пловдив". По-надолу е къщата на Сократ Добролу, сега Добреви, който беше собственик на мебелен магазин. Нармаг беше обсебил цялата тази къща, а пък долу имаше клуб на търговските работници.
Краси Крачанов: Помня кафенето "Костур", то впоследствие стана кръчма със същото име. Срещу тях се намираше фурната. Колкото до хотел "България", той беше разрушен около 1950 година. На горния край на Джумаята имаше деликатесен магазин на Караманлията. А до свещоливницата се намираше издателството на Митрополията. Там се редактираше списание "Християнче".
Зрител: До Ардашеца, който продаваше марки, беше магазинът за плетива на госпожа Едрева. До него имаше ключарница.
Отдясно на кръчмата “Пловдив” пък в началото на 70-те години се намираха аранжорите. По план те подреждаха витрините в целия град. Шеф на групата беше Борислав Гьошев – интересен човек с барета, която му придаваше парижко излъчване. Живееше под църквата „Света Неделя”. Издъхна в големи мъки сравнително млад.
Тошо Африката: На ъгъла зад Джамията беше точиларницата на италианеца Пиетро – срещу магазина "Ален Електрик", който целият беше боядисан в червено. Срещу къщата на госпожа Жутова беше тази на Чилови. Те имаха фабрика – известната фабрика за олио на братя Чилови, която се намираше в Костинброд. Там се произвеждаше прочутото олио „Идеал”.
А каква е връзката между къщата на Жутова и Чилови?
Едно въже.
Стигаме до историята с акробата, за която загатнахме отначало.
На най-високото между двете къщи един неизвестен човек опъва въже. И после тръгва по-него.
Равновесие пази с дълъг прът, или както му викат по онова време, „сарък”.
Нещо подобно описва колегата Орхан Памук, което станало във възхвалявания от него Истанбул. Между мачтите на някакъв кораб, акостирал в Златния рог, опънали въже и някакъв акробат със сарък вървял по въжето. Работата е, че само е минавал. Докато нашият пловдивски акробат в един момент сядал на въжето и... започвал да пържи яйца.
Тук сеирджиите не издържали и бясно аплодирали.
Ако Орхан беше видял тази сцена, сигурно щеше да умре от яд, че нашият номер бие техния. А може би щеше да си върне Нобеловата награда.
Но да продължим с историята.
За майсторството на акробата се разчуло из целия Пловдив. Първо се събирала само махалата, после – ако не целият, то половината град.
Циркът бил без пари – как ще се изпусне. Аванта.
Никой не си спомня дали акробатът е събирал след това пари, или е правел всичко за кеф. Бил е около 30-годишен, никой не си спомня името му. Един ден изчезнал неочаквано, както се и бил появил.
Ако някой знае нещо за него, да се обади.
...Тази година в Нощта на музеите и галериите наблизо поставиха две „инсталации”. Става дума за онези модерни причудливи конструкции, които всеки можело да пипне, да задвижи някой елемент и така да се забавлява – за удоволствие на авторите.
Само че така всеки може. Събереш оттук-оттам по нещо, завариш отделните чаркове, сложиш някъде инсталацията и смяташ, че правиш густо на хората.
Ако искаш да направиш густо, качи се на въжето, бако. Па по някое време хвърли саръка и опържи яйца...
Ех, защо си отиде, маестро Фелини!
*
Част от поредицата откъси от книгата „Запомнете Пловдив“ на издателство „Хермес“. Още куп любопитни истории за Пловдив преди години ще откриете в книгата, дело на известния пловдивски журналист Евгений Тодоров!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
