Световната сензация Коуди Макфейдън продължава в пета поредна книга разказа си за специален агент Смоуки Барет, която увлича читатели по цял свят в своето преследване.
Най-голямата игра на живот и смърт е започнала. Готови ли сте да отворите очи?
Специален агент Смоуки Барет преследва най-безпощадните серийни убийци на планетата и няма равна в това. Самата тя е белязана жертва на свирепо чудовище, отнело семейството ѝ преди години, но надделява отново и отново в играта на котка и мишка с психопатичните садисти.
Но нещата напоследък са започнали да се подреждат. Смоуки отново има мъж до себе си, а в нея расте нов живот. Единственото, което желае в момента, е да се наслади на спокойствието и да осигури безопасност и удобство за новото си семейство.
Но злото е на път. И се завръща с могъща сила. Само в рамките на една нощ три семейства срещат жестока участ. Но истинският ужас се намира под къщите им – там, където никой не подозира, се помещава истински музей на смъртта, на извратеното удоволствие от причиняването на болка.
И отговорник за това не е само един човек, а цяла глутница чудовища, които години наред са градили своята светая светих. Те са недосегаеми, те не се страхуват от нищо. И са готови да превърнат цялата нация в публика на садистичното си шоу – публика, изправена на нокти, скована от отвращение, но неспособна да отвърне поглед.
Готова ли е Смоуки да играе по правилата на шайка изверги? Защото изборът може и да не е неин.
Поредицата на Коуди Макфейдън за специален агент Смоуки Барет бързо се превръща в световна сензация, продала над 3,5 милиона копия само в Германия. Книгите му, изследващи най-тъмните кътчета на човешката душа, ни напомнят пак и пак, че чудовищата не се крият под леглото. Чудовищата са хора – и те са сред нас.
Коуди Макфейдън
1
Прекарах по-голямата част от кариерата си във ФБР като ръководител на клона на НЦАЖП в Лос Анджелис – Националния център за анализ на жестоки престъпления. НЦАЖП бе базиран в Куантико, но във всеки офис на ФБР имаше по един координатор на този отдел. В Лос Анджелис работата беше много, затова поддържахме екип на пълен работен ден. Ние преследвахме най-лошите от най-лошите – серийни убийци, изнасилвачи и подобни.
Преди два месеца бяхме разформировани. Директорът на ФБР Самюъл Ратбън реши да събере специален екип, който да се намесва в критични ситуации и да е със същите функции като в Лос Анджелис, но на национално ниво. Това решение беше взето в резултат на набиращата скорост идея за отнемането на всички спомагателни функции на НЦАЖП, както и за намаляването на размера на централния офис. Надигнаха се властни гласове, според които ФБР трябваше да се тревожи повече за тероризма в САЩ, отколкото за убиването на хора, и да насочи ресурсите си там.
– Някой е накарал едни доста влиятелни личности да обърнат внимание на факта, че НЦАЖП се занимава с прекалено много „повтарящи се функции“ – каза ми директорът Ратбън, изпръхтя и поклати глава, когато ми предложи поста. – Никой не отчита факта, че да се сравни бюджетът за борбата с тероризма след 11 септември с този на НЦАЖП, е като да се търсят прилики между небостъргач и барака.
Директорът очевидно не беше съгласен с новите настроения, но тъй като бе прагматичен човек, реши да създаде специалния екип „за всеки случай“. Ако най-лошото настъпеше, щяхме да сме си оставили една вратичка отворена.
– Ще стане грозно. Ще се боря, но още отсега надушвам промяната. – Той се усмихна нерадостно. – Сега само ме отслабват. След като разберат какво правя, ще ме натиснат по-силно.
– След като разберат? – попитах изненадано аз. – Не сте ли ги запознали с възраженията си?
– Засега тези хора са приятелски настроени, Смоуки. В политиката дружелюбните сделки са много по-добър вариант от войната. При такива обстоятелства ще ми е доста по-лесно да създам специален екип, ударен екип или както там го наречем накрая... А аз им намекнах, че подобна формация е моето условие, за да си сътруднича с тях... – Директорът Ратбън повдигна вежда, сви рамене и леко се усмихна. – В такъв случай сътрудничеството от страна на правителството винаги ще е голямо.
Подсвирнах и се усмихнах.
– Смятах, че намеците са еквивалента на обещанията във Вашингтон, сър. Няма ли да е лош политически ход, ако не оправдаете очакванията им?
Той махна с ръка.
– Аз спазвам обещанията си. И съм политик само дотолкова, доколкото мога да помогна на службата си. Освен това съм реалист. – Ратбън ме изгледа скептично. – Извини езика ми, но нямам никакво шибано намерение да остана в историята като директора, който е ампутирал правото ни да преследваме серийни психопати. Не е редно да заменяш залавянето на един дявол с друг, след като и двата съществуват. – Той поклати недоволно глава. – Това се нарича глупост. Може да съм глупак, специален агент Барет, но давам всичко от себе си, за да не се държа като такъв.
– Напълно съм съгласна с вас, сър.
Ратбън кимна.
– Да, точно заради това избрах теб. В цялостната картина степента на... покварата винаги ще бъде оспорвана донякъде. Но ние не се съмняваме, нали?
– Не, сър – отговорих аз, защото беше точно така. Директорът Ратбън се беше разгорещил. Не бих го определила като страстен, но пò... разпален. За човек с хиляда (външни) лица това беше хипнотичен момент на истината и не исках да го прекъсвам.
Ратбън почука силно с пръст по бюрото.
– Тези чудовища са наша отговорност. Грешните убеждения – не. Затова не давам пукната пара какво си мислел някой по въпроса. – Той се отпусна назад в стола си и се усмихна. – Такъв е изразът.
Директорът Ратбън ме помоли да оглавя специалния екип и да включа моите хора в него. Всички се съгласиха. Засега. Това беше първият ни истински случай. Цялата страна ни гледаше – буквално, а не метафорично.
Три семейства бяха заклани, все в един квартал, в една и съща вечер. Едно от местните ченгета беше разпознало името ми на стената и се бе свързало с ФБР. Веднага помолиха за помощта ни. Приех това за добър знак. Интересуваха се повече от разрешаването на случая, а не от това кой ще си припише заслугите накрая. А и вероятно бяха наясно, че не са достатъчно компетентни, за да се справят. Факт.
Качихме се на частен самолет само след час и след по-малко от три часа кацнахме на Международното летище в Денвър.
Размишлявам над диорамата, която убиецът ни е подготвил. Семейство Уилтън се състои от петима: майката, бащата и три деца – две момичета и едно момче. Голямата дъщеря е на четиринайсет, а малката на дванайсет. Момчето е само на пет. Масата за хранене е средна по големина и е направена от някакво гладко тъмно дърво. Труповете на майката и бащата са разположени голи в единия край, а отрязаните им глави са поставени обратно на съответните вратове. Убиецът или не си е направил труда да ги сложи правилно, или главите малко са се изплъзнали. Това им придава изкривен и разтегнат вид – гледка, която ще ни преследва дълго след като си тръгнем оттук. Бащата и дъщерите са брюнети. Госпожа Уилтън от своя страна е блондинка.
Масата е сложена за двама. Пред господин и госпожа Уилтън са поставени бели чинии, а убиецът е напъхал вилици в ръцете им.
– Използвали са сребърния сервиз за специални случаи – отбелязвам аз и посочвам приборите.
– Откъде знаеш?
– Майка ми имаше стар сервиз за специални случаи, който беше наследила от баба ми. Никога не го слагаше в съдомиялната и винаги използваше препарат за почистване на сребро, за да излъска всеки един от приборите. Среброто отразява светлината по различен начин. То... не знам... блести с повече... дълбочина.
– „Сервиз за специални случаи“ – цитира ме малко подигравателно Алън. – Никога не си ми споменавала, че имаш аристократични корени.
Изпръхтявам.
– След ненавременната смърт на прадядо ми прабаба ми е била проститутка за пет години. Според историята този сервиз е бил заплащането за цял уикенд на удоволствия.
– Глупости.
– Не, истина е – отвръщам с усмивка. – Когато прабаба ми починала, сребърният сервиз бил едно от нещата, които изрично били посочени като наследство за баба ми като най-голяма дъщеря. Той бил придружeн от писмо, което разказвало историята как и защо на прабаба ми ѝ се наложило да стане проститутка. В него пишеше, че среброто трябва да се предава от най-голямата дъщеря на най-голямата дъщеря освен в случаите, когато няма момичета, и тогава трябва да се наследи от най-големия син. Но... – вдигам пръст – можеш да го приемеш само в случай че обещаеш да не го продаваш, освен ако продаването му няма да предотврати собственото ти продаване.
– Уха.
– Да. Майка ми така и не ми го даде официално. Направи го татко, след като тя почина.
Спомням си прочитането на писмото и каква опора, каква светлина беше то за мен в онзи момент. Бях тийнейджърка, сама на този свят и останала без майка, но този сребърен сервиз и това писмо ме свързаха с една от последните, която се беше принудила да продаде част от себе си, за да преживее несгодите да бъде човешко същество в един свят, на който не му е пукало за никого. Тя беше взела част от тези кървави пари, бе ги опаковала с историята си и ги бе изпратила в бъдещето с надеждата, че на никоя от наследниците ѝ няма да ѝ се наложи да прави същото. Имах чувството, че мога да усетя ръката ѝ на рамото си да засява всички онези части от мен, които бяха изкоренени.
– Била е силна жена – отбелязва тихичко Алън.
– Човек никога не престава да се притеснява какво ще се случи с децата му, след като умре – измърморвам. – Независимо колко са големи.
– Предполагам, че си права – съгласява се той и премества вниманието си обратно на семейство Уилтън.
Децата не са били разчленени. Убиецът е съблякъл телата на дъщерите и ги е положил по дължината на дългата маса.
Въздишам.
– Били са много красиви – констатирам шепнешком аз.
– Да – съгласява се Алън и не добавя нищо повече.
Кожата им е като сметана, млада е и не е опорочена, но е прекалено безжизнена върху костите им. Онова постоянно и почти недоловимо напрежение на живота, което се проявява в неспирно променящия се баланс на физическата същност, вече не ги изпълва и затова не изглеждат толкова реални. Напомнят ми на две легнали по гръб фини статуи, изваяни от бял алабастър и полирани до студено съвършенство. Главите и на двете са положени в чинии. Те се взират в родителите си с очи, които са започнали да се замъгляват и да потъват в очните си дъна.
Двете момичета са наследили едно и също лице – това на майка си, но в различни възрасти. Голотата им носи стряскащи различия и прилики; тя е олицетворение на пропуснатите и изгубени завинаги възможности. В главата ми се появява изображение – една от онези рисунки, целящи да илюстрират еволюцията, в които маймуната се превръща в човек. Ако майката беше брюнетка, щеше да завърши комплекта.
– Имат охлузвания около вратовете си – отбелязвам аз. – И петехиален кръвоизлив в очите. – Намръщвам се. – Къде е тялото на момчето?
– В леглото му.
– По същия начин ли е убито? Голо?
Алън отново се съветва с бележника си.
– Било е задушено с възглавница, но убиецът не го е съблякъл.
В главата ми се появява същата мисъл, която ме споходи, когато дойдох на местопрестъплението: Това не е работа на аматьор.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
