„Най-ценното качество на един народ е любовта му към отечеството“. Тези думи на Атанас Буров срещаме в българския роман „Море от мечти“, който отскоро е с ново издание по книжарниците.
Лека и многопластова, забавна и смислена, книгата ухае на родина и се чете на един дъх. Отвежда ни на любими български локации, оваляни в дъха на рози и песента на щурчета, и сменя пред нас като на калейдоскоп Несебър, Велека, Созопол, селца в Струмската долина. Озовававаме се на цветните тераси на Ботаническата градина в Балчик. Политаме с балон над залива на Албена. Улавяме дъха на Родопите. Разхождаме се по калдъръмените улички на Стария Пловдив. От страниците ни трогва българска песен, която напомня за Балкана и морето, за полет на чучулига и долина от рози. Гледаме звездите в мастилено небе над крепостта Калиакра. И на този красив фон се разказва историята. Виждаме България през погледа на двама чужденци. И през очите на възрастния български таксиметров шофьор Камен - някогашен учител, който не се отказва от мечтата си, въпреки натиска на битието.
Увлекателно и свежо, романът поставя вечни въпроси: Как да водиш смислен живот? Как да дръзнеш и да осъществиш мечта? И да свържеш мечтата с обичта към родината. Не спестява и сериозни теми – за мъжделеенето на духа, за обезлюдените села, за унищожаването на земята, за грабежа на златните ни залежи... Неусетно научаваме къде са лети камбаните, които възвестяват Освобождението на България. От къде се виждат Родопите, Рила и Пирин едновременно. Кое цвете символизира силата на българския дух и не се среща другаде по света.
Kнигата е дебютен роман на Мари Робес - автор на две книги за интериорен дизайн и декорация, станали бестселъри в Германия и Китай.
10 цитата за любовта от „Море от мечти“
Мечтая за мъж със смело сърце и лирична душа. Отдаден на справедлива кауза. Някой, който не се интересува от курсовете на борсата, а например... засажда дърво. Знам, че го има. Понякога направо усещам присъствието му. Върви по далечни улици, но между нас съществува невидима връзка. И не знам как е възможно, но го обичам още преди да го срещна.
Заинтригуван от думите ѝ, Том я загледа. Усети внезапен порив да ѝ набере букет от ружи и лютичета, от планинска лавандула и омайниче. Отпи от кафето, макар че то бе последното за което мислеше.
Толкова а кратко сме тук. Един миг от вечността. Ако момичето ти е на сърце, обади му се.
Народна песен заехтя от стар ВЕФ, скътан под сянката на лозата. Том долови романтичен напев, но не различи думите. Топъл, полузакрит, покоряващ тембър се лееше чисто като планинско поточе, акомпаниран от гайда, и сякаш потвърждаваше думите на дядото. Обади се на момичето...
Беше минавал оттук и преди. Но сега светлината беше по-силна, а цветовете на Рила – по-дълбоки. И как престана да забелязва друсането при дупки по пътя? Отвори процореца, но вместо аромат на борове в колата сякаш се настани ухание на момини сълзи като парфюма на Стела.
Какво е най-важнoто в дизайна? – попита Том и отпи от кафето.
– Любовта. – Думата се изтърколи от нея, без да се замисли. Но споменаването ѝ в присъствието на Том я смути. След миг се съвзе и продължи. – Ще обясня с думите на нидерландския дизайнер Марсел Вандерс. След като в изкуството става въпрос за любов... В поезията, операта и театъра – също. Защо мислим, че в дизайна основното е функционалността?
Как да пише статия, като във въздуха имаше истинска любов. Тази, която е липсващото парчнеце в пъзела. Припева в любимата песен. Крилата, коиито въздигат отвъд всички хоризонти.
Тя се разсмя, но спря, като срещна погледа му. Очите му я поглъщаха. Стана, без да каже нищо. Том сложи нежно длан на гърба ѝ и я поведе към дансинга до фенерите. Роклята ѝ се вееше ефирно. Над тях надзъртаха звезди. От сребриста уредба на бара се носеше лиричен мъжки глас и заливаше плажа с вечна балада.
Стела не беше гледала филми на Том и в момента не можеше да мисли за тях. Във въображението ѝ нахуваше друх филм. С горещи кадри. Звездите над Калиакра, ивицата синьо море на Албена и цялата Вселена режисираше свише и единственото, което можеше да направи, бе да танцува с Том.
Погледът му потъна в нея. Дъхът му я замая. Сякаш от половин живот тичаше към него. И всяко вдишване бе част от път, който водеше в прегръдката му. Звездите заблестяха по-ярко. Звездни прашинки полетяха в адажио. След миг Вселената притихна.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
