Един зимен преход до връх Руен, първенеца на Осоговска планина, разказан и заснет от фотографа Мартин Петров.
Маршрутът в подробности беше повече от ясен. Тръгнах сам и недоспал заради еуфоричните си пристъпи за Кюстендил и хижа Осогово над него. Оттам през ски пистите към връх Кюнеца, връх Човека, заслон Превала, зимната колова маркировка през върховете Църни камък, Шапка, Мали Руен и ако останат сили с претъпканата догоре раница за зимно бивакуване - връх Руен и заслон Руен, построен там да подслони от стихиите туристи, планинари и луди авантюристи като мен през зимата!
Никъде в наръчниците не се препоръчва сам човек да се скита по безкраите през февруари в пограничните планини, но имах нужда да вдигна малко летвата и да остана сам с ветровете, февруарски чистите панорами на стотици километри и да послушам Енигма на билото, докато звуците се разливат мелодично по него... Това никъде не се купува! Цената е да надскочиш себе си, това да се пребориш с болката, бурните ветрове, несгодите, обезводняването, смазващия раменете багаж в претъпканата раница, стопяващите се сили по безкрайните била и вадене на още сили от запаса за постигане на целта!
Паркирах до ски пистата, около хижа Осогово.
Изгревът ме хвана малко над хижа Осогово, над красивия параклис, изграден там. Температурата беше бая под нулата... Цветовете така ме радваха, че ми идваше да подскоча от кеф, но не можех, защото раницата тежеше прилично, затова само извиках. Имаше човек, обслужващ отрано ски съоръженията, надявах се да не ме е чул!
Набрах малко височина и гледката се откри, денят се очертаваше студен и ветровит. Направих жестоката грешка, да подсека връх Кюнеца, което ми коства сериозно количество изгубена височина по пътя към връх Човека и навяти с двуметрови преспи склонове. Люта битка се заформи между мен и склона за да се върна на билото. Пропаднах под една снежна преспа във вода от дерето, скрито под нея. Снегоходките ми веднага станаха целите в лед. Бях до кръста в капан. Едва излязох от дерето, смъкнах ги за да ги почистя с удари една в друга, а едни от ръкавиците ми още в началото на прехода вече бяха дотолкова мокри, че замръзнаха и не можех да си натикам пръстите вътре в тях, а както ще разберете по-късно, щяха и да се подпалят, но затова ще напиша, когато му дойде времето. Денят се заформи каръшки. Фотоапаратът ми се повреди, телефонът ми блокира, направо не е за разправяне, почна да ме шуби шубето на моменти какво още лошо да очаквам!
Връх Човека от подсичащата пътека, откри ми се и главното било към върховете Църни камък, Шапка, Мали Руен... Там някъде беше крайната цел в трудния зимен преход...
Всички, изпречили се по пътя на вятъра, са в капана на студените игри на ветровитите зимни склонове.
Малко под връх Човека, попаднах на тези ледени скулптури.
Поглед от връх Човека към Руенското гранично било.
Назад към връх Човека, от който слязох, за да стопя малко сняг и да си направя чай в заслон Превала.
Към 12 ч. със сериозни загуби на енергия, но не и хъс, захапах зимната колова маркировка на билото.
А то беше безкрайно. Било след било, връх след връх, Осогово планина ме изправяше пред нови и нови изкачвания и слизания. Тежкият багаж ме смазваше, от връх Руен ме деляха по-малко от четири часа ходене. Това бяха и читавите снимки, в изображенията на дисплея се появяваше някакъв странен бял лъч като петно - разбрах, че днес дори фотоапаратът се предаде под суровото излъчване на Осогово планина. Хвана ме много яд, но скоро щях да разбера, че при снимане без никаква слънчева светлина, както е при залезните снимки, матрицата възпроизвеждаше не толкова дефектни и дразнещи кадри...
Малко преди 16 ч. бях тук, в подножието на връх Руен и заслонът, който ме очакваше украсен и зазимен. Вятърът е ваятел, всички прозорци и вратата бяха скрити под дебел двуметров лед! Знаех ориентировъчно точно къде се намира вратата, за да я разкопая и се насочих към нея. Чукнах с пикела и отдолу ми се разкри тази ламаринена врата, която беше скрежасала и оприличаваше закрит прозорец. Хм, казах си, ами сега..... По снимките, които гледах от интернет, вратата е дървена, а не ламаринена... Да са я сложили на друго място? Как ще я намеря, на предела на силите съм си, измръзнал, обезводнен, къде ще нощувам... Редувах въпрос след въпрос и почуквах с пикела навсякъде. Само прозорци и каменните зидове. В един момент зърнах металната винкелова рамка на вратата и рабрах, че точно това е тя! С няколко по сериозни серии, разкопах достатъчно за да я отворя леко и надникнах вътре! Там имаше преспи навят от вятъра сняг. С няколко силни удара вратата се отвори още малко, а аз понеже съм си слаб, се напъхах вътре като котарак под ограда, за да разчистя и отворя още вратата
И ето ме, макар и почти колабирал от умора, изглеждам весел и щастлив! Върхът и планината ме допуснаха тук, на това диво и откъснато било, далеч от цивилизацията.
Печката в заслона бе пълна догоре със сняг, бая копане падна в този ден. Нацепих дръвца за разпалки. Запалих я и реших да снимам. Видях, че на тъмно кадрите стават без светлия лъч и разбрах, че може да поснимам, макар и трудно по залез слънце от билото.
Заслон Руен през зимата.
По залез цветовете обагриха кърваво небето. Леден вятър режеше и продираше зловещо тишината.
Ледените скулптури от заслона, които панически избягвах да чупя, се вписваха приятно с просторните обледенени била.
Доста труд хвърлих с отсрещните козирки, чупих и ги пренасях в заслона, за да ги стопя, да се стопля и хидратирам с получената от тях кристална вода. За миг помислих как всичко в долната земя ни е даденост. Чешмите, храната в хладилника. Тук всяка глътка и хапка са предизвикателство!
Билото с връх Шапка, връх Църни камък, Човека в далечината и режещите пориви на зимната планина.
Отидох до връх Руен. Там ме чакаха интересни кадри, въпреки че ръцете ми бяха сериозно премръзнали. Ръкавиците, които сложих на все още леко топлите кюнци на печката, се разтопиха, тъй като ги оставих по-дълго от замисленото време, докато се занимавах да топя лед за чай и вода. Имах ръкавици тип лапа, с които не може да се снима, затова ръцете ме заболяха толкова много. На моменти стисках зъби от болка и тичах до заслона за да ги сгрея малко и пак навън при перфектната светлина, ледените феерии и замръзналата земя!
Страховитите навявания на връх Руен и заслон Руен в далечината!
Скоро щеше да настъпи синият час! С Enigma – "Sadenes" по телефона озвучих граничното било в България, Сърбия и Македония! Няма как човек да не настръхне...!
Настъпи часът на земята. Секундата заслужена красота, до която се докоснах с болка и мъчителен преход. Раницата надхвърляше 25 кг. Зимната планина не бива да се подценява и носех всичко необходимо, включително пухените дрехи, за евентуално нощуване на билото в снежен заслон, ако нещо се обърка.
Изглед от уютния ми дом. Скоро запалих свещи в заслона, примусът топеше лед, печката бумтеше, създавайки невероятна атмосфера, ледът през прозорчетата светеше в топли нюанси, а аз затоплен и хидратиран със супа, чай и много, ама много огнен еликсир, затворих вратите и потънах в тишина. Това никъде не се купува!
Освен с цветове и огнен лед, на заслончето не му липсва и компания. Мишок в помещенията, с който се дебнахме цяла нощ и прибягал заек, който зърнах тук, по откритото било.
Утрините тук са тихи. Тръгнах по тъмно за дългия път наобратно. Вече съм слязъл от връх Шапка и пъпля по сините снежни била. Очакваха ме куп премеждия. Датата е петък 13-и. Колата отказа да работи на газ, усилвателя също отказа, но аз намерих решение и пречистен от посетените Земенски и Жаблянски манастири, бях възнаграден в град Земен с майстора, който намерих в един сервиз - реши проблемите ми по колата. С усилена музика и набримчено парно потънах по тъмните пътища към дома.
До скоро! Умната и не ходете сами посред зима по билата, не е много разумно!
*
Прочетете и нашето интервю с Мартин Петров. Още от снимките и пътешествията на Мартин Петров можете да откриете в блога му тук.
Мартин Петров е един от авторите, пътували и снимали за вас в пътеводителя "50 места, които да посетите в България през 2016 г.".
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
