Ето го и последното парче от мотоциклетния разказ за Израел.
Време е за пустиня, военни зони, Мъртво море и още - разказани и заснети от Костадин Мутафчиев и Лили Стайкова.
Ден 4 (22 септември) Йерусалим - Ейлат, 319 км
ПУСТИНЯТА!
ПУСТИНЯТА! Да, пустиня. Днешният ден вещаеше първия ни сблъсък с Юдейската пустиня, преминаването на Западния бряг - т.нар. “безопасни пътища”.
Юдейската пустиня има нещо не-Сахарско в себе си - каменни форми и променящ се пейзаж. И слава Богу, защото карането на десетки километри без нужда от ползване на спирачка при други условия би довело до заспиване на “волана”. А с това МПС си е почти самоубийствено. Скали отдясно, пясък и оранжерии отляво. Няколко десетки километри по-късно от изток се появява Мъртво море. Доста близо сме до границата с Йордания и постоянно преминаваме от оператор на оператор, като го разбираме по количествата SMS-и пристигнали през това време.
“Безопасните пътища” са две основни пътни артерии, които свързват Йерусалим с град Ейн Геди на Мъртво море и с Тиберия на Галилейското езеро. Те попадат в зоните, които са изцяло под контрола на Израел. Това означава, че всяко слизане от тези пътища в посока арабско населено място е предшествано от военен пропусквателен пункт.
Програмата ни за днес включва няколко важни точки - каране през Западния бряг и пустинята, посещение на Масада и осоляване в Мъртво море.
Първата част бе предшествана от рязко повишаване на пулса ми и единствено спокойствието в следващите километри успя да ме укроти. У мен се беше формирало леко усещане за опасност, което за щастие се оказа фалшиво. Карането през териториите беше безпроблемно, допълнително улеснено от малкото трафик и добрата настилка.
80-ина километра след потеглянето ни достигаме до военно КПП, по което разбирам, че излизаме от Западния бряг и се връщаме отново на изцяло израелска територия. Преминаването е безпроблемно, само с въпрос откъде сте и накъде отивате. A piece of cake. По план, първо посещаваме крепостта, после плажуваме на Мъртво море. Пътят до крепостта беше добре маркиран, не си и помислих да се загледам в навигацията. Впечатление правеха знаците, предупреждаващи за наводнен път... в пустинята. Гледката от крепостта даде малко отговори - пейзажът е белязан от ерозионна активност.
Крепостта Масада е била сцена на епичен сблъсък и последен бастион на еврейското въстание от края на 1-ви век. В нея са се оттеглили оставащите еврейски въстаници и поради специфичното ѝ положение са издържали няколкомесечна римска обсада. Римската обсада, в крайна сметка, е успешна, след като се построява рампа, чрез която обсадните машини на добре оборудваните легиони свършват своята работа.
Самата крепост е разумно реставрирана, без абсурда на родните ни възстановки. Стените са издигнати със средства, които трудно биха били различими, ако по стените нямаше маркировка докъде е оригиналът. Впечатляващи за нас бяха римската баня и плувния басеин, които са съществували, при все разположението на мястото - в пустиня. Водата е била внасяна от животни с мехове, не са били използвани никакви други технологии, които биха могли да направят наличието на басейн и баня оправдани. Но все пак е впечатляващо, че са го имали.
Местна флора и фауна; малко поглед към стопяващото се Мъртво море; реставрирана стая от крепостта; останки от римски обсаден лагер
Следва - Мъртво море, опаковаме се, въпреки че ни предстоят 15-ина километра до следващото спиране, няма как - safety first. Подочуваме, че заради задаващия се религиозен празник, най-голям шанс имаме да намерим работещ плаж е около Ейн Бокек. Така и правим - намираме си плаж, след кратка борба с апарата за паркиране сме и паркирали легално.
Мъртво море се характеризира с няколко неща - най-соленият воден басейн на земята, пресъхва, насред пустиня е. Първото се установява с почти всички сетива - ако притежавате раничка някъде по тялото, то това ще се разбере. Също, оказва се, е доста неприятно на вкус и на допир с очите. Второто се уставноява с пътуването към него - някогашния цял воден басейн в момента е разделен на две части. Третото, мисля, се подразбира.
От Мъртво море потегляме в ранния следобед, очакват ни още около 200 километра път, за щастие прав и непредвиждащ дълги спирания. Но, по дяволите, пустинята. Не съм очаквал, че нещо на пръв поглед толкова еднообразно може да е толкова занимателно. Следват няколко десетки километра без нужда от промяна в скоростта. Все пак нуждата от хидратация ни отвежда до бензиностанция, на която се сдобиваме с по айс кафе и сандвич (което ще се окаже мъдро решение, но за това по-натам). На бензиностанцията ни настигат конвой от 4-5 сериозно офроуд подготвени машини, управлявани от симпатични застаряващи мъже. Единият от които, очевидно бивш собственик на екземпляр от вида, който ни возеше, размени няколко приказки с нас за надеждността на мотора и за това как вече има R1200GS. Just 60s things, предполагам. Друг местен, не от офроуд групата, но все пак на тази бензиностанция, също се оказа собственик на V-Strom, и както отбелязахме в един от предните дни, това обикновено води до разчупване на леда. Човекът съвсем искрено ни посъветва да заредим тук и да помислим какви провизии имаме, защото като стигнем в града нищо няма да работи. За щастие го послушах за зареждането. За нещастие, за другото нямахме багажен потенциал.
Пристигането ни е Ейлат е около 5 следобед, в навечерието на Йом Кипур - деня за покаяние в еврейския религиозен календар. Това е най-важният празник и като такъв, нищо не работи - магазини, ресторанти. Нищо, дори ресторантите на големите хотели затварят. Градът вече приличаше на призрачен такъв. Нашата надежда беше, че намирайки се в курорт, ще имаме шанс да избягаме от “празничната атмосфера”. Е, не успяхме…
Ден 5 (23 септември) Ейлат - Йом Кипур
В този ден нямахме много какво да правим - единствено трябваше да оцелеем до вечерта му, когато градът щеше да се събуди. Затова го прекарахме в отпочиване и плажуване през следобеда.
В предните дни споменавам на няколко пъти - наистина създава впечатление, че държавата спира да съществува - в градовете няма движещи се коли (освен на спешните звена), нищо не работи, почти няма и хора по улиците. Доста напомня на призрачен град.
Отгоре надолу: случайна гледка; денонощен магазин; един от централните булеварди
За щастие, наистина, след залез, т.е. около 19 часа, животът закипя. Това означаваше, че сме спасени от гладна смърт. След обиколка на центъра и хапване сме в хотела и се готвим за последния ден път с мотора. Тъжно, но факт - прибираме се.
Ден 6 (24 септември) Ейлат - Тел Авив, 344 км
Започва последният ни истински ден в държавата, която напълно оправда мотото “Може да сме в Израел, но не забравяйте, че това все пак е Близкия изток”. Закуската е импровизирана - сладкиши и кафе от близката сладкарница. Трескаво опаковаме багажа за последен път, никога не съм обичал този момент; последният ден винаги е плетеница от чувства - носталгия, недостиг, пренасищане. Мисля, че в тези 7 дни имахме по нещо от всичко.
Дотук пътят ни бе съпътсван от технически “попътен вятър” - всичко работеше, както се очаква, вървеше по начертания план и безаварийно. Е, за да има малко приключение, точно днес дотук вярната бюджетна Нокиа с Windows Phone отказа да открие къде сме и вследствие на това и да ни насочи накъде отиваме. За щастие, пътят ни, въпреки че е най-дългият преход за цялото пътуване, е лесен и е доста трудно да бъде объркан. Потегляме на север и леко на изток и поемаме по пътя, следващ границата с Египет. Докато в Юдейската пустиня ме удивляваха знаците, показващи колко вода е заляла пътя, в Негев ме забавляваха знаците за повишено внимание, в следствие на преминаващи камили.
Внимание! Снимка: Thinkstock
Пътят ни, освен през населени с камили райони, преминаваше и през една от природните забележителности на Израел и пустинята Негев - кратера Рамон. Като думата “кратер” може да не се приема за чиста монета. Малко четене из необятната шир на киберпространството разкрива, че всъщност това е огромна ерозионна форма, появила се поради особеностите на скалите и действието на ветровете и дъждовете (когато е имало такива в този район). Въпреки маркетинговия трик, нещото е красиво и особено впечатляващо при влизане и излизане от него.
Както отбелязахме вече, предначертаният ни маршрут преминаваше по ръба на египетско-израелската граница, което естествено предполагаше известно военно присъствие. Това предположение бързо се оказа правилно - на около 40 км от от Ейлат достигнахме до военен пропускателен пункт. Дотук нищо изненадващо. Изненадата беше, че не ни попитаха откъде идваме и накъде отиваме (предвид вариантите, отговорът наистина е очевиден), а дали имаме нужда от вода и храна. Доста озадачени, продължаваме пътя си през (най-после!) криволичещия път из кратера. По желание на пасажера, спираме за кратка фотосесия на пустинята, която естествено бе до голяма степен саботирана от детето в мен и мен.
Спокойната красота на пустинята…
...и детската радост.
След като си поиграх в прахта, продължихме все така безнавигационни до града, който помещава посетителския център на “кратера”. Единодушно решихме, че сме видели достатъчно, преминавайки през 100-ина километра от него. Докато си почивахме на силно необходимата бензиностанция (крив път = юнашко каране), извадихме друго от хилядите устройства, които бяхме помъкнали с нас, за да се насочим към крайната си цел за днешния ден - Тел Авив. Любопитството ми ме беше накарало да измисля маршрут, минаващ максимално близо до конфликтната ивица Газа. За добро, вероятно, “максимално близо” беше достатъчно далеч от горещата точка. Пътят обаче продължаваше да предлага занимателни пейзажи - близо 70 километра танкови полигони, количества подредени бронирани машини в пустошта, странни биваци на работници и бедуини.
След известно количество километри на север, цивилизацията отново започва да дава признация на съществуване и достигаме до една от най-големите пътни артерии в Израел, която поради натовареността си около почивните дни е известна и като “най-големия паркинг в Израел”. За щастие, денят не е такъв и се радваме на натоварен, но движещ се доста сносно бързо трафик.
Достигаме до хостела без проблеми, следвайки навигацията, разтоварваме и се насочваме да оставим мотора при френския евреин в Петах Тиква. За седмицата, която прекарахме, тук съм се научил да карам като олигофрен, което по мои наблюдения е най-безопасният начин на придвижване с този брой колела в Тел Авив - “Като си в Рим, прави като римляните”. След леко вълнуващо 20-километрово пътешествие сме вече, където трябва, всичко с мотора е ОК, пожелаваме си приятен ден и всички са доволни. С тъга осъзнавам, че приключенската част от гастрола ни из Израел е приключила, за всеобщо щастие, успешно. Връщаме се с добре познатия ни автобус до хостела, освежаваме се и отново се озоваваме по улиците на Яфо в добре познатия ни час - по залез.
Ден 7 (25 септември): София
Денят ни започва ужасно рано, отново. Навън е тъмно, багажът почти готов. Тръгваме из пустите улици и си хващаме първото такси, което след известно пазарене ни закарва на пазарна цена до гарата. Оттам - влак до Терминал 3 на летище “Бен Гурион”. След това шатъл до Терминал 1. След това вътрешен шатъл обратно до Терминал 3. Еврейска му работа (шегувам се, естествено).
Освежаващо подейства граничният контрол на излизане - около 10 минути въпроси за нас, отношенията ни, географската ни отдалеченост в България, произхода на имената ни, произхода на семействата ни и т.н. За разлика от входния граничен контрол, жената бе доста по-дружелюбна, а след като разбра накратко какво сме правили из Израел, ни пусна без проблеми - вече имахме право да напуснем страната.
Самият полет бе обуславен главно от 30-минутно забавяне заради документални проблеми и странната неадекватност на пътниците в самолета, които нямаха никакво намерение да слушат кабинния екипаж - сигурен знак, че се прибираме в България.
*
Прочетете цялото пътешествие Виж различен Израел. Разкажете ни и вие за пътешествията си в текст и снимки - пишете ни на info@peika.bg за рубриката Стани автор.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
