Скритите местенца за пиене на бира стават все по-малко с всеки изминал ден. Човешкият крак смело броди и покорява дори най-закътаните градски локации. С други думи, за да се насладиш на любимата си бира в желаната компания, трябва смело да потеглиш в посока, която нито е популярна, нито е гъсто населена с човеци.
За да намериш такова кътче пък ти трябват нужната доза вдъхновение, правилното количество късмет и, разбира се, смелостта да тръгнеш по някоя неутъпкана пътека. Такъв е нашият случай, с една празна интернет търсачка пред нас, на шега, търсейки къде можем да се насладим на бутилка леденостудена Kamenitza, попаднахме на едноименното село Каменица. Минималната информация за него ни даде точна локация и упътване как да стигнем до него.
Събота сутрин групата ни от четирима се среща на Централна автогара в София. До един сме нарамили самарите с палатките и спалните чували. Единственият допълнителен багаж е хладилната чанта с няколко бири и нужните провизии за оцеляване една нощ в дивото. Автобусът потегля в 9:00 ч. Всички се смеем и си разказваме фантастични истории за затуленото в средата на нищото селце Каменица. Спекулираме колко души има там, как изглежда, кога за последно са идвали извънземните и дали местните имат армия добре обучени кокошки самураи. След 3 часа стигаме Струмяни и слизаме, шофьорът с недоверие ни поглежда и пита: „Сигурни ли сте, че сте за тук?“, ние бодро отговаряме в един глас: „Е, как, разбира се, че сме сигурни.“ Слизаме на безлюдната автогаричка и оттук започва същинската част на приключението.
Вадим картата, на която предварително сме отбелязали маршрута, ориентираме се посредством един джобен компас за горе-долу точната посока и поемаме... по асфалтовия път през пустото поле. Пътят до Каменица е изключително живописен с върховете на Пирин планина, които ни правят компания от изток, и с друга верига от шантави хълмове, съпътстващи ни от запад. Помежду им – пусти изорани ниви и шубраци. Струмяни се намира на река Струма и известно време вървим и покрай реката, но шосето не следва нейното криволичене в долината. След няма и час вървене пред очите ни се изпречва табела, на която пише „село Каменица – 500 метра“. Табелата ни води вляво от главния път към подножието на тукашните полупланински възвишения. Още от кръстовището виждаме покривите на първите къщи. Изглежда обещаващо.
До самото село стигаме за нула време и сме посрещнати от нищо. Пълна тишина. Часът е 14:28, явно местните жители, ако има такива, са в обедна почивка от живота. Разбирам ги напълно, то в тази жега нямаш желание за друго освен почивка. Вървим нагоре по пътя, който ни отвежда до селския мегдан. В единия край има чешмичка. Отмиваме прахта и солта от лицата си. Пак ни е весело. Шегуваме се, че хората са се изпокрили, като са ни видели, и ги е страх от пришълците. Набързо обикаляме площадчето. В центъра има голямо дърво с пейка, в двата края нещо като изоставени заведения, които не изглеждат функциониращи, но пък явно все още са средище за сбирки на местните – масите и столовете пред тези схлупени постройки изглежда все още събират нужната аудитория за веселба или за разрешаване на текущите проблеми на селото.
Малко встрани от площадчето се намира и местната черква – тя е нова и е сигурен знак, че селото не е изоставено, пред нея също има чешмичка, а точно срещу нея - още едно дърво с пейки около него. Специалното на това обаче е, че дънерът му е целият изяден, явно изгнил. Въпреки това короната на дървото е гъста и зелена.
Както и да е, достигнали сме дестинацията си. Намираме се в центъра на село Каменица на 150 километра от големия град, който напуснахме само преди няколко часа. Време е да се насладим на цялата тишина и спокойствие, които явно са у дома си в Каменица. Отваряме хладилната чанта, където все още добре охладени ни чакат нашите изумрудени бутилки, пълни с благодатна хмелна напитка. Всеки грабва по бутилка Kamenitza, чието име не е с тукашни корени, а е вдъхновено от Каменица тепе в Пловдив. Следва едно звучно "наздраве" плаши кацналите наблизо врабчета и с първите глътки от кехлибарената напитка се потапяме и в спокойствието на селото. От площадчето гледката е безмилостно прекрасна – каменните склонове и върхове на Пирин се ширят пред очите ни с цялата си прелест.
След няколко минути забелязваме и първия човек. Отрудена женица на видима възраст около 60 години носи наръч съчки към дома си. Поглежда ни с недоверие, но ние бързо я успокояваме с поздрав - „Добър ден, как сте?“. Жената ни отвръща с усмивка и продължава пътя си. Пришълците явно не са враждебни, така че появата им в селото няма защо да смущава нейните далеч по-важни задачи.
Прекарваме в безгрижни приказки няколко часа, а през това време животът в селото се е раздвижил – видяли сме още няколко души, които поливат градини или се трудят отдадено в дворовете си. Хората ни гледаха с любопитство, но нямаха желанието да тормозят спокойствието си с нашето присъствие. Попитахме един човек, който беше извел коня си на паша, къде можем да опънем палатките си и да си запалим огън, за да си сготвим за вечерта. Той ни упъти към единия край на селото, където имало огнище преди началото на гората. Пита ни откъде сме и какво дирим в неговия край. Отговорът, че сме дошли да изпием по една бира на спокойствие, видимо го изненада. Смя ни се, пък после махна с ръка и отсече: „Ей, луди сте това младите. С вашите компютъри и неща.“ Поблагодарихме на добрия човечец и се запътихме към посоченото от него място.
Намерихме го лесно и за нула време бивакът ни беше готов. Запалихме огън, на който си изпекохме малко салам, хляб, лук и чушки. Вечерята ни, колкото и скромна, бе адски вкусна. Всички бяхме доволни, че село Каменица не се оказа някое курортно селце с голям универсален магазин в центъра и постоянно бръмчащи напред-назад автомобили. Като казахме автомобили, от пристигането ни в Каменица до този момент до селцето бе дошла една-единствена кола.
Сънят ни бе благословен от тишината, която още веднъж завладя селото със спускането на нощта. На сутринта ни пробуди силното кукуригане на петел, явно тукашната аларма. Беше малко след изгрев. Събрахме лагера и поехме наобратно. До автобуса имаше още няколко часа. Каменица ни изпрати, както и ни посрещна, без жив човек по улиците си, без един звук от телефон, компютър, автомобил, автобус или светофар. И, пишейки това, осъзнавам, че едва ли някой ще последва стъпките ни към Каменица – село без особени забележителности, но няма как да не отбележа, че нашето пътуване бе повече от успешно, тъй като в Каменица намерихме най-голямата забележителност за модерния работен човек – най-скъпата атракция – тишината и спокойствието, които се откриват само встрани от утъпканите пътеки, далеч от големите градове, в клоните на изгнилото дърво в центъра на села като Каменица.
П. П. Така и не видяхме добре обучените кокошки самураи, присъщи за подобни населени места, но предполагам, че в арсенала им от умения е включен и експертният камуфлаж. Сигурно са ни дебнали от дистанция. А и, между другото, има и връх със същото име – в Пирин.
Още интересни статии можете да прочетете на Powered by Kamenitza.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
