Камбаните
Тик-так. Тик-так. Това е ритъмът в главата ми, който отброява последните минути на работния ден, докато аз жадно съм впил поглед в часовника на стената в офиса. Работната седмица беше тежка и нямах търпение да свърши. Чъкър-тракър-тракър, принтерът изплюва последния документ за деня. С облекчение затварям завършения файл и подреждам всички документи прилежно в джобче. Още две минути. Тик-так. Тик-так. Гледам как тънката стрелка стремглаво препуска към 12-ката на циферблата и в момента, в който я задминава, аз съм се изстрелял към изхода. “Чао, колеги! До понеделник.” Няколко морни и объркани лица се обръщат след мен, но хващат само неясните очертания на силуета ми, потеглил по пътя към почивните дни.
След още минутка и съм вече пред сградата, в която се помещава офисът ми. Накъде да поема? Към центъра? О, не, не. В метрото в момента е гъмжило. Хвърлям бърз поглед в посока дома - там пък ще е много горещо… Прехвърлям идеи в главата си, за да открия перфектното местенце освободено от човешко присъствие, а и благословено със следобеден хлад. Такъв, по това време, можеш да намериш само в гората или в планината. Еееех, ако бях…
Е, какво “ако бях”, ами да, че тя гората е ей тук на няма и 15 минути пеш. Плясвам се по челото и със забързана крачка се насочвам към един от изходите на Бизнес парка. Минавам покрай езерото, което бе толкова безлюдно само преди няколко дни - сега около него са насядали десетки хора и шумът, който вдигат, е способен да ми докара главоболие. Слава богу, днес, не това е целта ми. Тук обаче има магазинче, което да ме снабди с така желаната бутилка Каменица, с която да се освежа, когато стигна дестинацията си. Грабвам най-студената бутилка от хладилната витрина и пак потеглям с уверени стъпки.
Излизам от Бизнес парка покрай киното и в неговия край се озовавам току на ръба на София. На самото околовръстно шосе съм. Малцина дръзват да приключенстват отвъд асфалтовия пръстен, но аз знам една пътечка, която ще ме отведе на правилното място. Там наглед ме чака само пустош, но не е така. Продължавам вляво покрай последната бизнес сграда, която с огромния си сив силует закрива гледката към Витоша и полите на планината. В момента, в който свършва тротоарът, криввам нагоре по слабо отъпкана пътечка, която след 2-3 минути ме извежда на шосейния път към местността “Камбаните”. Именно натам съм се насочил. В далечината се вижда паметникът с многото камбани, на който се дължи и името на района. Той обаче ще остане встрани от пътя ми.
След още няколко минути пеш по асфалта, вляво се открива зоната за отдих, която служи за пикник локация за много семейства през почините дни. Днес, бидейки все още делник, тук е почти пусто. Човек с куче, човек без куче, наслаждават се на спокойствието седнали на циментовите столчета под формата на гъби, които обграждат масички със същата форма и са пръснати навсякъде на това място. Аз обаче знам, че трябва да продължа и отвъд този отпечатък на цивилизацията, докато търся скритата пътечка, която ще ме отведе на още по-закътано местенце. Подритвам един огромен жълъд. Заглеждам се и установявам, че наоколо е покрито с такива. Всичките едри и с много правилна форма.
Намирам пътека в дъното на зоната за релакс, вдясно от бетоновия зид, обособяващ една от многото частни вилни зони и комплекси в околността. Без грам притеснение поемам по черния път и след още няколко крачки вече знам, че се намирам напълно извън обхвата на шумния град. Наоколо е само гора, а пътеката ме води още по-напред и още по-далече от работната седмица, която току оставих зад гърба си. След две-три минути по черния път, той бива пресечен от малко поточе, потапям бутилката Каменица в студените му води, за да почувства и тя допира на гората, а и за допълнителна свежест - все пак е жега - и продължавам по пътя си.
Малко след потока гората отстъпва на голяма поляна, обрасла с високи треви. Тук-таме се вижда самотен магарешки бодил с яркия си виолетов цвят. Пътеката продължава да се вие между гората и поляната и в далечината съзирам няколко хълма, покрити с борови дървета - това ще бъде крайната ми спирка.
Потеглям уверено по пътечката. От едната страна се редят високи треви, ниски храсти, магарешки бодили и дори папур. Последният е намерил почва там, заради поточето, което в един момент се разлива в поляната. А от другата страна завет и сянка им пазят стройните борове на гората. Още 2-3 минути на крак, едно малко стръмно изкачване и съм на върха на едно от хълмчетата - най-сенчестото такова, но същевременно оборудвано с “прозорчета” между клоните на дърветата, през които се виждат и отблясъците на угасващото слънце.
Настанявам се удобно на меката трева под боровете и се облягам на един от тях. Слава богу, няма излишна смола, която да ме залепи за ствола на дървото. Поемам блажена глътка чист горски въздух и отварям бутилката Каменица.
Отпивам с жадни устни и с усмивка поглеждам към далечината, където трябва да е градът. През боровите иглички не се вижда нищо освен силуетът на паметника с камбаните, но вече от другата страна. Наоколо няма жива душа. Само една ефирна пеперудка подскача по тревичките наоколо без да смущава и прашинка от света около нея.
Отдавам се на това блажено спокойствие, докато не усетя, че залезът е близо и светлината ще ми е достатъчна, за да се върна обратно. Освежен и разтоварен от бремето на работната седмица потеглям по пътеката в посока София. След 10-15 минути отново ще прекрача асфалтовите ѝ граници, за да се върна в цивилизацията, но до тогава има цели 10-15 минути. От моето хълмче с боровете това изглежда като цяла вечност.
Още интересни статии можете да прочетете на: Powered by Kamenitza.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
