Пътниково, Воденци, Силен, Тополово, Долни Главанак, Горни Главанак – почти стигнахме! Е, наум се питам защо не спирам да скитам из селата в Източни Родопи през най-горещото време от годината.
Климатикът в колата не може да смогне на жегата. Над асфалта се разнася мараня. Возя се на седалката до шофьора и дясната ми ръка вече е придобила кафеникав загар. Не знам колко километра сме пропътували, само знам, че не искам да свършват. Животът е пътуване – за мен в буквален и в преносен смисъл. След поредица планове и техните обрати се оказвам на път за меандрите на река Арда.
Тайничко се моля снимките „с фотошоп“, които съм гледала от мястото да не ми изиграят лоша шега и да не са ми създали нереални очаквания. Казват, че не е хубаво човек да има очаквания, за да не се разочарова. След толкова километри жега и криволичене е някак трудно да не се надяваш, че всички усилия ще си заслужават.
Един от най-популярните и фотографирани меандри на река Арда е този между селата Маджарово и Бориславци. И аз като един пътешественик искам да разбера с какво омагьосва това място. Къде случайно, къде не, се озовавам на пътя за Маджарово. Минава обяд. Сещам се, че не съм хапнала нищо от снощи. Точно в този момент, в мен се надига лек, но категоричен глад. Мисля си – ще хапнем добре при гостоприемните родопчани и продължаваме към изумителните гледки. Да, ама не!
Малко преди селото минаваме по метален мост. Според GPS-a съвсем скоро ще пристигнем. Задавам най-прекия път, който да ни отведе направо в центъра на Маджарово. Така се оказваме на някакво подобие на път, което се движи покрай реката. Правилото да не се доверяваш на жена за посока, дори тя да е самия навигатор, важи с пълна сила! Тихите ми молитви този „път“ да се окаже само малък участък, се изпаряват като утринна роса. Движим се с около 15-20 км/ч. Вече ми се струва, че пътуваме от цяла вечност. Изминали сме твърде голямо разстояние и нямаме желание да се връщаме обратно по разбитата пътека. По-добре да потърпим още малко и да пристигнем направо в селото.
Гладът отдавна се изпари, остана надеждата, че меандрите са нещо наистина невероятно! След безброй много изтекли минути и пот, вече сме в заветното Маджарово. Взимаме си по един кроасан с кисело мляко – редовното меню на нашите пътешествия. (Причините за това са най-малко три: 1. В местата, които посещаваме, рядко има нещо за хапване – да не говорим за прясна, сготвена храна, 2. Сготвената също често пъти е със съмнително качество, 3. Кой има толкова време за разточително хранене!?) След леката закуска продължаваме в посока село Бориславци.
Още щом излизаме от Маджарово, въздухът се размърдва. Усеща се едва доловим хлад – нежна ласка за сетивата. Река Арда се разлива пред очите ми. Сините ѝ води пулсират сред опърлените от слънцето треви. Още има и свежа зеленина, която прави гледката още по-жива и хипнотизираща. Усещам как буквално съм залепнала за прозореца. Цветове, форми, плавни извивки, преплитащи се, наслагващи се. Хълмове до хоризонта и вода, която тече между тях.
Радостни възгласи изпълват въздуха в автомобила. След миг притаяваме дъх и… мълчание. Поглеждаме се. Разбира ме се с поглед. Виждаме уширение на пътя – идеално! Слизаме и вперваме поглед в реката, която прави плавен завой, във формата на подкова, огромна подкова. Сякаш някой великан е стиснал коритото на реката с мощните си ръце и го е завъртял.
– Май си заслужаваше? – споглеждаме се и прихваме да се смеем.
– Не мога да снимам от тук. – казвам аз.
– Ела!
Изкачваме се по рохкава пръст към върха на скала. Преминаваме през камъни, храсти и още пръст. Скалата се издига точно срещу меандъра, сякаш някой нарочно я е поставил там. Извисява се гордо като пазителка. Все едно сме се покатерили на края на света. Само силата на духа и чистата мисъл витае тук. Жегата, напрежението и страхът са някъде долу. Далеч. Те не могат да ни докоснат… Останалото можете да почувствате, когато отидете там!
***
Текстът и снимките са от блога "Пътеписаници" на Боряна Кръстева.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
