Меки лъчи, топли длани върху студени камъни и изтънели сенки - това е първият ми спомен от Копривщица.
Шум от нападали листа се прокрадва през отворения прозорец. Деца се гонят, а родителите им допиват кафето си. Слънцето пълзи по простора. Приведена жена тупа стара черга, а комшийката ѝ пече червени чушки върху тенекия в двора. Мъж с посребрели коси сече дърва, а синът му ги нарежда под стрехата. Уют – това Копривщица.
Град, родил писатели, поети, революционери, борци, национални герои, светли хора с още по-светли стремежи. Хора, искащи и правещи промяна. Частица от делата, енергията и съдбата им още витае във въздуха и се притаява зад скърцащите греди на къщите. Там е, за да ни вдъхновява, да ни побутва, когато се оплитаме в собствените си греши, да ни нашепва да бъдем по-добро.
Думите препускат през главата ми. Протягам се да хвана някоя, но все не е правилната. Изпъвам пръсти, за да стигна тези, които бягат най-далеч от мен. Струват ми се по- красиви. Сякаш са се пазили за някоя наистина специална история. Само че всяка история е специална. Не заради увлекателния сюжет, а заради връзката, която изгражда между разказвача и слушателя. Най-докосващите истории са тези, които се предават от уста на ухо, както когато баба ми разказваше какви ли не приказки, мъчейки се да ме приспи.
Историята за Копривщица ще ви я предам без думи. Само искам да ви споделя, че градът не е само къща-музей. Разходете се по криволичещите улици, тръгнете по следващия завой, слезте до реката, изкачете се на отсрещния хълм, изгубете се. Вижте как слънцето се спуска зад поруменелите покриви, как се запалват първите светлини, как хлопват дворните врати. Чуйте шепота. Онзи шепот на светлите хора. Какво Ви казва той?
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
